Перущенският манастир “Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”

Съществуват различни мнения относно появата на перущенския манастир “Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”, получил гражданственост още като „Св. Тодор”. От устно предание, достигнало до днес чрез възрожденската романтична историография, създаването на манастира се обвързва изцяло с историята на раннохристиянската базилика Червената църква. Според гръцкия историк Козма Апостолидис, калугери са  основали манастира през 9 - 10 век като  убежище от честите нашествия в този район. Съвременното схващане обаче е, че манастирът по-скоро ще да е построен по време на византийското владичество и по-точно - при управлението на византийския император Алексий Комнин (1081-1118). 

По аналогия със съдбата на други манастири се стига до заключението, че християнската обител бива разрушена в хода на османското нашествие през 14 век - първото голямо разорение на Балканите, но е възможно това да се е случило и по-късно, през 15 век, по време на жестоката десетгодишна война, водена от синовете на Баязид. 

През 16 век манастирът „Свети Тодор“ бил възстановен и отново се превърнал в център на духовен живот. Съществува предание, че през 17 в. в околността на Перущица действали т.нар. „кръстати хайдути”, които образували малки въоръжени дружини и скитали из горите да се бият с турците, за да отстояват своята православна вяра. Наименованието „кръстати” идвало от обстоятелството, че преди да нарамят пушките, тези хайдути искали от игумена на манастира „Свети Тодор“ да им обгори със свещ по един голям кръст на двете ръце под лактите. Така те вярвали, че с тия кръстове никой ходжа не ще ги потурчи. Но османците, озлобени, след като ги залавяли им отрязвали ръцете до лактите и пак ги потурчвали. Легендата говори, че Страхил от Чурен и Роглю от Перущица  се покалугерили и забегнали в Света Гора на Атон, когато юнаците им били заловени и потурчени.

През 1657 г. за втори път бил разрушен от фанатизирани мюсюлмани в контекста на започналия процес на насилствена ислямизация в Родопите. Но през 17-18 в. “Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ отново бил възстановен и вписан като част от осемте Пловдивски манастира (Бачковски, Кукленски, Воденски, Мулдавски, Балащички и два Кричимски), като Перущенският притежавал два метоха – единия в самата Перущица, а другия – в Пловдив, в махалата Мараша. В началото на 18 век възстановената обител просъществувала до 1778 г., когато, според едно сведение на гръцкия историк Власиос Скорделис за трети път е опожарена, този път от върлуващите в Тракия кърджалии, водени от Мехмед Синап. Данни за това разорение е записал видният перущенски краевед Димитър Лачков. Последното му възстановяване било през 1821-22 г. Средствата за градежа дали еснафските сдружения в Пловдив, но също така много ревностни християни, които освен с доброволен труд, подпомагали градежа като дарявали керемиди от собствените си къщи. Манастирът представлявал хубав, сравнително неголям комплекс с двуетажни жилищни постройки за монасите и гостите на обителта. Дворът бил правоъгълен, с два входа – западен (главен към потока, където имало чешма) и източен (към аязмото). Църквата на манастира представлявала еднокорабен храм с 3 ниши. Ръководството на монасите се осъществявало от игумен, назначен от пловдивския митрополит. Повечето монаси били българи, което личи от подписите им на църковнославянски, което представлява едно изключение от общата практика, защото официалният език на Пловдивската митрополия и нейната канцелария в този период бил гръцкият и съответно документите се изготвяли на този език. Игуменът и братята служели не само в манастирската църква, но и извършвали богослужения в околните на Перущица села – например в Чурен, където местните разчитат на монасите за кръщения и венчавки.

Окончателното опожаряване на перущенския манастир “Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” се случило на 27 април 1876 г. от обсадилия Перущица башибозук. По думите на Спас Гълъбов, оцелял след въстанието, запалената обител наподобявала избухнал вулкан – една страшна и ужасна гледка. Човешки жертви обаче нямало, защото монасите намерили убежище в Перущица. Последният енорийски свещеник от манастира - отец Леонтий, след Освобождението останал да служи в църквата „Свети Атанасий“ в Перущица.

Монашеската библиотека била богата. Логично е да се предположи, че оцелялото след пожарите било прибрано и съхранено в околността, може би в пещера. Запазен е опис на книгите, притежавани от манастира за периода 1827-1845 г., в който се споменават 3 евангелия на български език, триод (сборник с канони), пентикостар, апостол, пластир, малък часослов, 3 октоиха, 12 минейни книги. Най-старата книга, притежание на манастира е Перущенският патерик - сборник с поучения из житията на духовните отци-наставници, датиран от втората половина на 14 в., както и иконата на лечителите безсребреници и врачи Свети Козма и Свети Дамян.

Текст: Марио Шуптов