Светинята, която първа изгоря във въстанието

Създаването на манастира „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” местната историческа памет обвързва със знаменитата Червена църкваот IV - VII в. През втората половина на XVII и особено през следващия век той е сред т.нар. „Осем пловдивски манастира“–най-почитаните духовни средища в епархията. В средата на XIX в. се слави като хубав манастирски комплекс с двуетажни жилищни постройки за монасите и гостите на светата обител.

Перущенският манастир “Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”, наричан още „Св. Теодоровци” или „Св. Тодор”, се намира на 6-7 километра южно от Перущица, в посока по-навътре и по-нависоко в склоновете на Родопите. Мястото е живописно, обградено е в полукръг със стръмни скали, наблизо има поток и аязмо. В непосредствена близост са останките на крепостта Перистица, строена през XI-XII в.

Местната историческа памет обвързва създаването и на манастира, и на крепостта, със знаменитата Червена църква (IV - VII в.). От устното предание, достигнало до нас чрез възрожденската историография, се знае, че като скит на този манастир, или като лятна постройка за монасите, е бил създаден  манастирът „Св. Тодор” по-горе в склоновете на Родопите. Гръцкият изследовател на местната история Миртилос Апостолидис, роден в Пловдив, счита,  че основаването на манастира „Св. Тодор“ следва да се отнесе между VIII и XII век. Горната граница идва от едно сведение в „Алексиада” на  Анна Комнина за голямо строителство на манастири в полите на Родопите, извършено от император Алексий Комнин (1081-1118 г.) (Савов, 1960).

Теренни археологически проучвания върху останките на манастирския комплекс са правени от археолога Димитър Цончев в началото на 40-те години на ХХ в.  Малка част от резултатите попадат в публикуваните от него статии за крепостите в района, по-специално в частта за крепостта Перистица (Цончев, 1948).  Записките на Цончев, запазени в неговия архив, след близо половин век са проучени от Владимир Балчев, който публикува най-важните данни за  очертанията и размерите на отделните сгради и на целия комплекс (Балчев 1999: 21-22).

Съществуването на манастира през ХIII – XIV в. е сигурно от археологическите материали на терена. Но, по аналогия със съдбата на другите манастири по българските земи, се счита, че и „Св. Тодор” е бил разрушен в хода на османското нашествие и известно време е бил в запустение. Известное, че през XVI-XVII в. светата обител е възстановена и отново е център на духовен живот. Перущенският патерик е един от най-ранните славянски  образци на патерическия жанр, датиращ приблизително от 1356-1375 г. (Стоянов, Кодов 1964: 28-29). Мястото на написването му не е известно, но от  приписките по него става ясно, че е бил собственост на манастира „Св. Тодор” най-рано от първата половина на XVII в. Сред имената на хора от този  период, записани в Зографския поменик за поменаване на св. литургия в Зографския манастир на Атон (Иванов 1970: 489-524), до 1706 г. има четири от  Перущенския манастир и шест души от село Перущица. 

През втората половина на XVII в. и особено през следващия XVIII в. Перущенският „Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” се оформя като едно от почитаните духовни средища в епархията, вписвайки се в числото на т.нар. Осем пловдивски манастира с по-особено значение за вярващите в епархията са: Бачковски „Св.Богородица”, Кукленски „Св. Св. Безсребреници”, Воденски „Св.Св. Кирик и Юлита”, Мулдавски „Св. Петка”, Белащички„Св.Георги”, Перущенски “Св. Св. Теодоровци”, и два кричимски – „Св. Богородица” и „Св. Св. Безсребреници” (наричан още “Свети Врачеве”). Богати, а и не особено заможни християни от Пловдив, Станимака, Кричим и други селища в областта, правят завещания и даряват на Перущенската обител средства и имоти. 

В края на XVIII в. обителта има два метоха – един в самото село Перущица и втори в пловдивската Мараш махала (Снегаров, 1949). Метохът в Перущица е разполагал в много имоти, включително и със собствена воденица. Ръководството на монашеския живот се осъществява от игумен, назначаван от пловдивския  (филипополски, според меродавната тогава терминология) митрополит. Като правило игумените на манастира са българи по народност. За това се съди от  подписите им на църковнославянски по запазените документи в митрополитската кондика. Те са показателно изключение от общата практика, тъй като  официалният език на Пловдивската митрополия (и по-специално на нейната канцелария) в този период е гръцки и съответно документите се изготвят на  този език. Сред братството също преобладават българите.

Друга ръководна институция за обителта е настоятелството (епитропия), което се занимава главно с финансовите и стопански въпроси. По стара традиция,  утвърдена вероятно в периода XVI – XVIIIв., от едната страна в него участват перущенските първенци, от другата са представени пловдивските еснафи,  сред които най-много се откроява абаджийският. Филипополският митрополит зачита тази практика, наречена „стародавно правило“, и не се намесва често  в администрирането на манастира (Снегаров, 1949: 199). Игуменът заедно с някои от братята служат не само в манастирската църква, но също така  извършват богослужения и изпълняват треби в Перущица, Кричим и околните села. В едно писмо от 1857 г. жителите на високопланинското село Чурен  споделят, че от старо време разчитат на свещеномонасите от Перущенския манастир за кръщения и венчавки (Балчев 1999: 24).

Областта, в която е разположен манастирът „Св. Тодор” – северните склонове на Родопите, и особено вътрешността на планината, става зона  на усилена ислямизация. Враждебността на фанатизирани мюсюлмани срещу християнската светиня довежда до няколко нападения и опожарявания на  обителта. Първото е през 1657 г., но скоро след това братството се съвзема от разорението. Между1778 и 1795 г. манастирът е опустошен и от кърджалиитена Мехмед Синап. Перущица, също съсипана от кърджалийските орди, се съвзема с мъка от разрушенията чак до началото на следващия XIX в., таза възстановяването на „Св. Теодоровци“ дълго време няма сили и средства. В съчинението на свещеник иконом Константин от 1819 г. „Описание на Филипополската епархия”, издадено на гръцки език във Виена, Перущенският манастир е споменат като съществувала някога обител, но от няколко десетилетия разсипана и превърната в пепелище от разбойниците (Савов 1960).

Новото въздигане на манастира започва през 1821-1822 г. по инициативата и с усърдието на перущенския чорбаджия Илия Помакоолу, преселник от с. Чурен. Разрешение за строителството е издействано с помощта на мюсюлманския първенец Кул Хасан от близкото с. Устина (Савов 1960: 5). Следващите – повече от 20! – години са свързани с много дългове и финансови трудности за игумените, братството и настоятелите. Голям натиск упражняват заемодателите, главно влиятелни турци от Татар-Пазарджик. В Кондиката на Пловдивската митрополия се срещат много данни за тревожното икономическо състояние на обителта след нейното възстановяване. До последните документи, вписани в кондиката през 1841 г.,  дългът на перущенското монашеско братство продължава да бъде тежък проблем за митрополията (Снегаров 1949). Освен че лично се трудят, някои перущенци дори отделят тухли и керемиди от собствените си къщи, за да подпомогнат троителството.

В крайна сметка до средата на XIX  в. „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” вече е хубав, макар и сравнително неголям манастирски комплекс с двуетажни жилищни постройки  за монасите и гостите на обителта със специални стаи за представителите на пловдивските еснафи и перущенци.Дворът е правоъгълен с размери 50 х 55 м. и с два входа – западен главен и източен – към потока и аязмото. На водоизточника е иззидана чешма. По виещия сенагоре планински път от Перущица до манастира е настлан калдаръм. На мястото на старата, отесняла вече манастирска черквичка, започва градежа на нов храм с размери 16х8,5 м. (Балчев 1999: 22). Местнитехора дори се погриждат да бъде написана история на обителта от перущенския учител Димитър Лачков, но ръкописът изгаря при унищожението на селището през 1876 г. Сведения за съдържанието на ръкописа дава на Константин Иречек вдовицата на автора.

Съборът на Тодоровден, провеждан в манастира, е бил запомнен като миг на спокойствие и радост за всички християни от околността    (Гълъбов 1965: 10-12). Перущенецът Спас Гълъбов, свидетел на тези безметежни времена и на последвалата ги страшна клада от 27 април 1876 г.,    винаги се е просълзявал при спомена за тези събори и другите празници край манастира, както ни разказва неговия син, филологът-германист и историк, проф. Константин Гълъбов. Отец Леонтий (Вълчев), последният оцелял от братството, споделя, че е липсвал строг контрол от страна на игумените, а от Филипополската митрополия се грижели преди всичко за паричните си постъпления от данъка владичина. Един монах „се прочул” със свръхестествени „чудеса”, които по светоотеческата литература могат да бъдат определени като състояние на духовна прелест (Гълъбов 1965: 302). От друга страна, имената на отделни монаси или манастира като цяло се срещат неведнъж като абонати или спомоществователи на възрожденски печатни издания – братството е било активна читателска група.

Между 1868-1869 г. епископ Партений Нишавски(един от архиереите-водачи на българското църковно дело) намира тук място едновременно достатъчно близо до динамичния център на борбата Пловдив и достатъчно отдалечено от влиятелните гръцки църковни среди. В„Св. Теодоровци” той започва да ръкополага свещеници за вече отделилата се от Патриаршията, но все още с неутвърден статут, българска църковна организация (Максим 1930: 12-13). 

Пак в Перущенския манастир намират, макар за кратко, убежище някои поборници за българското освобождение като прочутият Стоил войвода, който заедно  със сподвижника си Голю Станков, прескачат нощно време манастирската ограда, за да пренощуват. Монахът, който ги приютява, е отец Леонтий, активен  привърженик на идеята за духовно и народностно освобождение. Пак тук в навечерието на Априлското въстание (1876) заседава и въстаническият комитет  на перущенци (Савов 1960: 5).

Новата манастирска църква била готова в началото на 1876 г.  Но щом на 27 април 1876 г. перущенци въстават, поелата орда башибозук от мюсюлманските села в Родопите ограбва, разсипва и опожарява християнската светиня на 28 април/10 май. Черните пушеци от пожара се виждат отдалеч –„страшна и едновременно величествена гледка, сякаш вулкан бил избухнал в планината.” (Гълъбов 1965: 122) стават мрачно предзнаменование за предстоящата съдба на Перушица.

Манастирът „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” не се възстановява повече. Последният монах от обителта, отец Леонтий, остава да служи като енорийски свещеник след Освобождението в единствената оцеляла църква в Перущица „Св. Атанасий”. В края на живота си се премества в друга обител, а манастирските имоти са дарени на перущенската община, за да послужат за стопанското съвземане на селището. Част от богослужебните книги се оказва  съхранена, защото още преди избухването на въстанието е изнесена извън манастира на сигурно място. Цял век по-късно – през 60-те години на ХХ в. – по дванадесетте манастирските минея все още служат свещениците в перущенския храм „Св. Атанасий” (Савов 1960: 6). Пак в същата църква се пази и една необикновена икона – на св.св. безсребреници и врачи Козма и Дамян. Чудото с нея е, че, малко след погрома, като отиват да разчистват  мястото на разрушения манастир, неколцина перущенци я намират там, цяла и невредима сред пепелищата, което те приемат като знамение и за бъдещето  на града.

Жителите на Перущица продължават да почитат мястото, където стоят останките на манастира и през следващите десетилетия. От снимки, правени през  20-те и 30-те години на ХХ в. се вижда все още ясния силует на манастирския храм, със запазили се основи и част от стените.  През втората половина на ХХ в. местността еристица, включваща останките на манастирския комплекс и средновековната крепост, получава защитен статут.

Цитирана литература:

1. Балчев В. 1999. Родопската Света гора и Перущинският манастир “Св. Св. Теодор Стратилат и Теодор Тирон”. В: Дроснева Е. Перущица – гласове от миналото, настоящето и бъдещето. Vol. 2. Пловдив: Народна библиотека „Иван Вазов“; с-ци 19–29. 

2. Гълъбов К. 1965. Въстанието на героична Перущица. 2nd изд. София: Народна просвета.

3. Иванов Й. 1970. Български старини из Македония [Интернет]. 3rd изд. София: Наука и изкуство. Available from: http://kroraina.com/NI/JI-BSM.djvu

4. Лачков Д. 1866. Кратко изследване на бивший град Драговец. Гайда. 3:112–115.

5. Максим митр.Пловд. 1930. Автобиография и спомени. София: без изд.

6. Савов свещеникСлавч. 1960. Перущенският манастир „Св. Тодор”. Църковен вестник. 22:4–6.

7. Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. 1949. София: БАН.

Автор: гл. ас. д-р Димитър Христов