Тайните на Духова могила
(Въведение)
В съзнанието на българина Перущица присъства изключително с печалния Вазов образ „Перущице бледна, гнездо на герои“. Да, тя е селище-герой от Априлското въстание, на за измеренията на нейното геройство рядко се пише и говори. Тук, всъщност, няма точно жертви: епичната военна отбрана на града, уникална за дните на въстанието, завършва не с кланета на пленници, а с… масова саможертва на 32 перущинци. Тези 32 герои, повечето от които цели семейства, решават да сложат край на живота си в храма „Св. Архангел Михаил“, вместо отново да понесат ярема на робството. Това е решението. И то не може да бъде наречено „самоубийство“, защото не е акт на отчаяние, а преминаване от земния в отвъдния живот, извършен на свещено място с ясно осъзнаване на случващото се. В световната история има само два подобни случая: самозапалването на жителите на град Милет по време на Гръко-персийските войни (5 в. пр. Хр.) и самоотравянето на гражданите на Сагунто в навечерието на Втората пуническа война (3 в. пр. Хр.). Замисълът на лидерите на тези градове може би е бил същият, но на практика повечето от съгражданите им стават „жертва“ на този замисъл, без съзнателно да са го приели. В Перущица не е така. Тук отказът от земния свят става доброволно и, както свидетелстват очевидци, този избор е заявяван в транс, граничещ с религиозен екстаз.
Каквито и аргументи „за“ и „против“ канонизацията на перущинските мъченици да изтъкваме днес (вж. https://video.bnt.bg/bg/a/nekanoniziranite-mchenitsi-ot-perushchitsa ), това са аргументи, които са филтрирани през сетивата на модерни хора, били те „рационални“ атеисти, или благочестиви православни християни. От гледна точка и на двете споменати интелектуални позиции, поведението на перущинци е, меко казано, неразбираемо. Нещата добиват съвсем друг смисъл, ако погледнем великата драма в светлината на хилядолетните духовни традиции, чийто наследник е местното население.
„Първата копка“ на тракийските могили в България
Нека започна с един масово неизвестен факт: Тъкмо в Пастуша (днес едноименен перущински квартал), т.е. в района на най-древното неолитно селище в района, според Георги Китов е „направена първата копка в проучването на тракийските могили в България“. Дълго преди Китов първо Горж Сьор, а после и Иван Венедиков заключват без уговорки: „Духова могила е безспорно най-интересната в Тракия“. Друг е въпросът, защо българските учени Венедиков и Китов погрешно пишат името на Духова могила като я наричат „Дукова“, при положение че основният им източник - френският археолог Сьор - педантично предава превода и смисъла на името – Могила на духа (tumulus de l’esprit). Това нашенско неразбиране около „най-интересната“ тракийска могила се дължи на първо място на отказ тя да бъде поставена в необходимия не само археологически, а и културен контекст. Нека хвърлим последователно бърз поглед към тях.
Първите мераклии за „голяно имане“ в Духова могила
Ако за масовия българин Перущица е символ на трагедията на Априлското въстание, за археолози, иманяри и други авантюристи тя отдавна е синоним на едно безценно, до днес неоткрито приказно съкровище. По думите на братя Шкорпил (Ил. 1), още през 1850 г. някой си Никола Мараджи идва в Перущица от Цариград със султански ферман да търси „голямо имане“. Отправя се директно към Духова могила. Онова, което търси Мараджи, са „заровени талиги“, които в местното предание битуват като „златни колесници“. Твърди се, че султанският „археолог“ бил разочарован от разкопките, които направил с помощта на местните селяни. След като не открил нищо, си заминал и повече не се върнал. Твърди се също, че уж след случайна находка на колесница в района, при Духова могила десетина години по-късно правят разкопки австрийският вицеконсул Берти и руският консул в Пловдив Найден Геров. Понеже според оплакванията на Жорж Сьор по-късно Найден Геров категорично отричал да е копал край Духова могила, ето дословно какво пишат през 1883 г. братя Шкорпил за тази, явно не особено законна „археологическа“ експедиция, последвана от нови, руски „разкопки“ в хода на Освободителната война (1877-1878 г.).:
„На разстояние няколко разкрача от всяка талига, в посока към могилата, бил намерен (от Геров и Берти, бел. моя, В.В.) по един талигаджия, заровен в стоящо положение. Единият имал пробит череп и в едното му ребро стояла още забодена желязна стрела. Талигите били заровени в четвъртити ями (като "хамбари"), наредени в една посока от запад към изток. В 1883 година видяхме тука 16 ями, отдалечени една от друга на около 4 м.; талигите (заедно с конете) са били вкарани в ямите и после засипани; те са имали четири колела (две по-големи и две по-малки). Освен тях били намерени и други железни предмети, изгнило дърво, бронзови статуйки (идолчета), разни украшения, юзди, конски кости и др. Г-н Н. Геров притежава едно идолче, което представлява бог Пан; то е 16 см. високо, 4 см. широко (отдолу) и е снабдено отзад с една кръгла дръжка. Идолчето е кухо и се е закрепвало върху дървени дръжки, от които се е запазила, у някои идолчета, полуизгнила част. Пан държи в дясната ръка една свирка (сиринга), а в другата овчарска тояга (кривак). Пан е бил бог на овчарите. Г-н Берти притежава две бронзови глави (релефи) от коне, със сребърна насечка по тях и със сребърна зеница на очите им. Намерени са били около 30 статуйки, които представляват мечета (стоящи на задните крака), коне, орлови глави, бог Нептун (с весло и делфин) и др. Статуйките са били закрепени върху талигите. Във всяка яма имало по два или четири коня; според намерените зъби се вижда, че те са били от дребна порода, като сегашните коне в Тракия (Equus caballus minor W.). От конските украшения, които се намирали по ремъците, били намерени пиринчени халки, пиринчени и сребърни пулове и др.
Във времето на руската окупация, Русите копали около могилата и намерили, както казват, един голям сребърен диск, сребърна чаша, ибрици и някаква трапеза (с три крака).“
Не е учудващо, че след подобни „разкопки“, организираната през 1893 г. от българското правителство научна експедиция похарчила 2000 лв. без да намери нищо (отново според свидетелството на братя Шкорпил). Обаче този обезкуражаващ резултат на специалистите от Археологическия музей в София Добруски и Такела, явно не е убедителен за станалия по-късно известен френски археолог Жорж Сьор.
Сьор, за разлика от споменатите иманяри, лаици и археолози, има траен научен интерес към тракийската култура и в частност – към могилите в „Кричимската долина“. (Ил. 2) Едва двайсетгодишен, той участва в разкопките на Добруски през 1893 г. и е дотолкова въодушевен, че през 1899-1900 г. провежда край Духова могила самостоятелна археологическа експедиция. Нейният дневник, основа за тезите на автора, подробно е отразен в нарочна публикация, която излиза само година след разкопките (през 1901, вж. л-та след текста).
Като добросъвестен учен от края на 19 в., той педантично описва находките и подлага на критичен анализ сведенията, независимо дали идват от хора като братя Шкорпил, Найден Геров или местните селяни. Така например той е убеден, че за разкопките си мами не само Найден Геров, а още Мараджи е открил доста неща, но „по ориенталски обичай“ е прикрил находките. Усъмнява се също, че във всички 16 ями е имало колесници с колесничари и е скептичен към местния слух за „златните талиги“ (или „златната талига“, за която отново ще стане дума). Макар основният практически резултат от разкопките в Пастуша да е реконструкцията на откритата от него бига (двуколка, Ил. 3), всъщност Сьор изглежда не се вълнува особено от „заровените талиги“, били те златни или не. Сьор по-късно е остро критикуван за грешките при реконструкцията на колесницата (например от Венедиков), както и за „обърквания“, едва ли не за „злоупотреби“ при разкопките (от мнозина археолози). Фактически никой обаче не коментира, че френският археолог откровено цитира всички артефакти, отнесени в Париж (някои в Атина). Още по-малко се обръща внимание на факта, че той хвърля цялата си интелектуална енергия в защита не на хипотетичния вид на откритата и реконструирана колесница, а на контекста, в който се е оформил и функционирал огромният сакрален комплекс около Духова могила. Друг е въпросът, че за него интерес представлява само един единствен век – четвърти след Христа.
Духова могила днес
Артефактите от Духова могила се пазят в музеите в Париж, Санкт Петербург, Атина и София. Само можем да гадаем колко и какви от тях се спотайват в частни колекции. Днес, уви, Духова могила е буренясало, около десетметрово хълмче, скрито за окото на непосветените до перущинската винарска изба „Пълдин“. (Ил. 4, 5). Духова могила се намира съвсем близо до известната раннохристиянска Червена църква. Въпреки това никой от многобройните изследователи на Червената църква – изкуствоведи (като А. Грабар), археолози (като М. Ваклинова) и т.н., не се опитва да свърже двата знаменити обекта. (Ил. 6). А подобна връзка би била от полза най-малкото за по-точното датиране на изграждането на самата Червена църква. Сега то се разполага между 4 и 6 век, т.е. между времето на двама велики, но много различни като епохи и поведение римски императори с тракийски произход - Константин Велики и Юстиниан Велики.
Много рядко се сещат да споменат Духова могила и самите изследователи на тракийските могили. Дори когато отбелязват впечатляващите размери на обекта (като Венедиков и Китов), те дори не се опитват да се запитат: каква ли е била нуждата от изграждане на подобно колосално съоръжение? Още по-малко българските специалисти имат склонност да свържат историята на монументите в района в единен наратив, бил той и семпъл опит за реконструкция на политическия климат в района през определена епоха. Последното, впрочем, донякъде е извинимо. Въпросната епоха, с която са свързани находките при Духова могила, покрива 8 века (според Венедиков, от 4 в. пр. Хр. до 4 в. сл. Хр.), ако не и повече (според Китов, който датира най-ранните артефакти от средата на 1 хил. пр. Хр.). Опит да даде „плът и кръв“ на античния обект прави единствено Сьор, за когото събитията и артефактите при Духова могила не остават статистика, а се превръщат в кауза. Разбира се, това не се случва без съответно редуциране на хилядолетния период, в който е функционирало свещеното място и неговото изолиране от цялостния културен контекст.
Духова могила някога
Жорж Сьор внимателно скицира Духова могила (Ил. 7) и твърди, че размерите й са 23, 40 м – височина и 91 м – диаметър. По негово време това е най-голямата открита тракийска могила. Сходна е ситуация за Иван Венедиков, който в началото на 60-те години обявява Духова могила за „безспорно най-интересната между всички находки с колесници, намирани у нас“. На свой ред Георги Китов не се захласва по колесниците, а и е съвременник на вече разкрити по-мащабни (при това неограбени!) тракийски могили. Той споделя мнението за височината („над 20 м“), но сериозно ревизира диаметъра на Духова могила („над 120 м“). Иначе казано, Духова могила е била поне толкова голяма, колкото могилата при Малтепе. Последната, впрочем, случайно или не, се намира - точно като Духова могила - на двайсетина километра от Пловдив, но в североизточна посока, като между двете може да се прокара права линия, в чийто център е древният Филипопол (Ил. 8). Още по-фрапиращи от мащабите на Духова могила обаче са находките край нея, които наистина нямат аналог.
С един здрав научен скептицизъм Сьор се усъмнява, че във всичките, споменати от Шкорпил 16 ями, е имало заровени колесници. (Ил. 9) Според него колесниците – двуколки и четириколки - са били 3-4 или най-много 7-8. Българските специалисти - например Венедиков и Китов - категорично поддържат бройката „над десет“, като първият не е далеч от мисълта, че във всяка от 16-те ями е имало колесница. Нека си представим реалните размери на района с ямите, където са погребани най-малко десетина двуколки и четириколки, заедно с конете (без да отчитаме споменатите от Шкорпил колесничари). Периметърът, в който те са можели да бъдат разположени и със сигурност е съставлявал част от сакралното пространство на Духова могила, без никакво преувеличение може да се определи като огромен. (Ил. 10, 11)
Проблемът е, че нито българските специалисти, нито дори Сьор, се опитват да обяснят задълбочено споменатия феномен – тук е имало над десет колесници с разкошни бронзови (а според някои данни – и сребърни) украшения, закопани на едно място. (Ил. 12, 13, 14) Венедиков предпазливо предполага, че става дума за култово място на знатна тракийска фамилия, използвано от нея 8 века – нещо, само по себе си изключително като устойчивост на културната традиция. Сьор се задоволява да подметне, че колесничарите вероятно не са били прави, а седнали, без да се задълбочава над факта, че дори да е така, подобни находки за тракийския, а и изобщо за европейския регион не са характерни.
Резервираността по темата, която демонстрира френският археолог, не бива да ни учудва: в хода на разкопките той е привлечен най-силно от множество необичайно погребани тела. В краймогилното пространство той открива 48 черепа (Ил.15). Всички хора са били погребани голи, липсват всякакви следи от дрехи и украшения, т.е. – става дума за масово жертвоприношение, един вид човешка хекатомба! Понеже това е практика, характерна за малко народи, Сьор е убеден, че тук през 4 в. сл. Хр. е погребан знатен скитски вожд. Без съмнение преданието за Чингиз Хан, който бил погребан заедно с 50 свои наложници, витае във въображение на френския изследовател. Най-вероятно по тази причина той изтъква известното обстоятелство: от скелетите обикновено се запазват черепите, а те не позволяват да се определи точно полът на починалия. Най-вероятно това води и до настойчивостта му пред руските власти да „признаят“ за извършените през 1860/61 г. „разкопки“. Сьор е убеден, че телата трябва да са 50, а руските администратори, политици и археолози, с изключение на един доклад на Ростовцев, официално отричат да са вземали каквото и да било от Пастуша преди 1877/8 (макар всички заинтересовани да знаят, че в частните колекции на Геров и Берти имало елегнатни бронзови статуетки, а в Ермитажа в Санкт Петербург се пазят не само изящни сребърни съдове, а и няколко (!) колесници от Духова могила). Така или иначе, като се позовава на открита при разкопките монета на император Лициний (4 в.), Сьор развива тезата си, залегнала още в заглавието на студията за разкопките в Духова могила: тук през 4 век е имало масирано заселване на скити, което се доказва както от писмените извори, така и от „скитското“ погребение в Пастуша. Дали обаче френският археолог е прав? Що се отнася до „скитите“ – по-скоро не. На първо време можем да се солидаризираме с изказаните наскоро от Уилям Риджуей аргументи срещу „скитската теория“ на Сьор: първо - при траките хора да съпътстват господаря си в отвъдното е било редовна практика и второ – „скитите, които не са използвали колесница по времето на Херодот през 5 в. пр. Хр, едва ли са започнали да я използват чак през 4 в.сл.Хр., когато всички са употребявали конете изключително за езда“. Освен това в старанието да докаже късния произход на Духова могила, Сьор игнорира всички по-древни артефакти. Забравя, разбира се, да обърне внимание и на името й, макар изрично да го превежда. Всъщност Риджуей също забравя да обърне внимание на името, макар и той изрично да го превежда като Могилата на Духа (The Barrow of the Spirit). Повечето български специалисти, както беше споменато, няма как да обърнат внимание на името. Като четат предимно Сьор, те транскрибират названието като „Дукова могила“, т.е. Могила на дука/господаря. Така остава пълна загадка защо например близката, също монументална, и тясно свързана с Духова могила - Банова могила - носи същото име (бан=господар).
Nomen est Omen (Името е знамение) или: някои догадки около Духова могила
Жорж Сьор, който се интересува от всички могили в Кричимската долина не пропуска да отбележи, че Могилата на Духа и (Духова могила) и Могилата на Господаря (Банова могила) са тясно свързани. Той дори е чувал за еднокилометровия тунел, който свързвал навремето съоръженията, макар да не го е виждал. Между другото, според местното население този тунел съществува и днес, но това е тема за друг разказ, а, предвид множеството чудновати легенди – и за друг жанр.
Проблемът не е във връзката само между двете могили с красноречиви имена. Истинският въпрос е защо монументалната, богато украсена Червена църква е построена през 4 в. тъкмо над тях, един вид в „нищото“. Тя изглежда издигната „сред нищото“ само ако не се отчете, че градежът е върху древен хероон, чиято особена четириконхална (приличаща на четирилистна детелина) форма наследява. Самият хероон, без съмнение, се намира тъкмо тук, понеже тук извира мощният карстов извор, който е захранвал с вода дълго време цяла Перущица. (Ил. 16)
Естествено, догадките какво ли се е случвало край Духова могила от ср. на 1 хил. пр. Хр. до ср. на 1 хил. сл. Хр. засега могат да бъдат само условни. Те, обаче, трябва да започнат задължително с уточняване на един факт: Духова могила далеч не е свързана само с Банова могила, Червената църква, предхождалия я хероон и Свещения извор. Тя е част от огромен сакрален комплекс, който включва светилища от неолита до 19 в. Така по права линия от нея се преминава през Червената църква, от там – през възрожденския храм на саможертвата на въстаналите перущинци „Св. Архангел Михал“, сетне – през „Св. Тодоровци“ с неговото аязмо, за да се стигне до извисилите се по родопските върхове (точно под Върховръх) мегалитни комплекси Манастирски скали и Святото място (Ил. 17, 18). Пътят към тези светилища е осеян с древни долмени и уникални, досега несрещани у нас каменни статуи. (Ил. 19, 20). Противно на наложилото се мнение за разпространението на тракийските трапецовидни ниши, над Перущица има и такива. Уникалното е, че тяхното прецизно изработване, с технология, неизвестна на съвременните учени, продължава и през 20 век! (Ил. 21).
Това като цяло са фактите. Защо могилите се казват Духова и Банова, кой и кога е погребан тук, дали могилата е кенотаф (празен гроб, в което е категоричен Сьор), или, както твърдят местните хора, пази в недрата си много тайни, чии са телата на 50 саможертвали се придружители, както и чия е златната колесница (колесници), слуховете за която са привличали век и половина авантюристи и специалисти? Това са все прелюбопитни въпроси с множество напълно логични и възможни отговори, стига само човек да си зададе правилните въпроси. Нека, например, се замислим кой харизматичен римски император, цезар, императрица или принцеса - траки по кръв и по дух, са загинали през 4 в. при мистериозни обстоятелства и в неизвестно място? Защото името Духова могила отпраща в равна степен към християнски и тракийски владетелски традиции. Или кой, кога, къде на кого и защо беше обещал в дар златна колесница? Това са само две теми, изкусителни за любознателния ум и тясно свързани с нашия район, които само очакват смели интерпретации и... достатъчни инвестиции за тяхното научно археологическо доказване.
Основна литература:
Георги Китов. Надгробните могили в Родопите и горните течения на Марица, Места и Струма. Смолян, 1990. Ел. издание на сайта: //www.rodopskistarini.com/2011/03/blog-post_11.html по-специално с. 46
Georges Seure. „Voyage en Thrace (1). Établissements scythiques dans la Thrace. Tumuli et chars thraco-scythes“. –Bulletin de correspondance hellénique, 25, 1901, 156-220.
Иван Венедиков, Тракийската колесница, С., 1960, по-специално с. 69, сл.
Йордан Илиев. Родопите през античността, книга І: Родопа като реалия в античния свят. 2013, с. 12.
Нели Чанева-Дечевска. Ранно-Християнската архитектура в България ІV-VІ в. С., 1999.
Херменгилд и Карел Шкорпил. Могили, Пловдив, 1898 / С., ИК Сфера, 1999 (ел. издание на сайта: http://treasures.zonebg.com/tums.htm, по-специално с. 120, сл.
William Ridgeway. The Origin and Influence of the Thoroughbred Horse. Cambridge University Press, 1915, с. 106-108.
