Мистерията на кукерските маски в България, Унгария, Сърбия, Италия и Испания

от: 2023-02-23 12:00    до: 2023-02-24 12:00

Лекция с презентация на тема "Мистерията на кукерските маски в България ,Унгария ,Сърбия ,Италия и Испания", представена от Константин Петров.

23.02.2023 г. /петък/ от 17 ч. във фоайето на Исторически музей Перущица

МИСТЕРИЯТА НА КУКЕРСКИТЕ МАСКИ

Константин Петров

Традиция от древни времена по нашите земи.

               Съдържание:

Исторически корени на маските

1. Древен произход на кукерските маски

Основна структура на маскираните персонажи

1. Кукери

2. Сурвакари

Корени на маските в Словения

Корени на маските в Унгария

1. Карнавала на Бушо

Корени на маските в Италия

1. Ритуала на елена

Исторически корени на маските в България

1. Древен произход на кукерските маски:

Кукерските маски са наследство от древно тракийски народен карнавал – реминисценция на тържествата в чест на бог Дионис. Дионисий е върховното божество на траките и гръцки бог, който се настанява най-късно в Олимпийския пантеон. Първото му споменаване е в Илиада на Омир във връзка с Ликург (син на Дриант), когото по-късно античната писмена традиция превръща в цар на траките едони (в зоната на Югозападна Тракия) или на тези при Хелеспонта (Дарданелите) в района на тракийския югоизток. В историографията се поддържа тезата за тракийския произход на Дионис и то поради доказаната религия от дионисов тип в Тракия. В действителност същността на Дионисиевата религия и нейните различни страни са присъщи за целия огромен ареал на Източното Средиземноморие, където за всички места е характерно едно божество на постоянното умиране и на неговото раждане. Като носител на идеята за възраждащата се мощ на природата, Дионис е свързан със силите на земните недра и има пряко отношение с подземния свят и със задгробния живот. Известно е преданието, което му предписва слизането в мрачното царство на смъртта, за да отведе оттам майка си Семела на горния свят. Този е пътят, по който може да се открие прекият паралелизъм на Дионис с Орфей, оттук и със Залмоксис, който също като тях се оттегля за 4 години от света на живите в подземното си жилище (пещера). В този смисъл не са случайни и локализациите на Дионис в писмената антична традиция, които съвпадат с местоположенията на Орфей и на ръководената от него царска династия. Различните версии представят Дионис в конфликт с Орфей (Аполон), но и примиряват противопоставянето на бабинденските, от женските, е по църковно- православния календар времето на Великите пости.

В Западна България мъжките маскарадни игри са календарно отнесени към новогодишния празничен комплекс (периода на мръсните дни) и участниците в тях са известни като сурвакари, коледжане, бабугери, станченари, ешкари, чауши, василичари, русалии. В обичая участват само женени мъже. Красивите момци с нежни и бели лица поемат женските роли – те се преобличат като булка, невеста, ханъма. Носят дълги женски бели ризи и местни носии. Връзват на кръста си пояси и престилки. Забулват главите си с черно було или бяла кърпа. Устните и страните им са начервени. Сред групата има и други женски персонажи – „баба“, „циганка“, „туркиня“. Булката и бабата носят на ръце дървена кукла „бебе“, а понякога скриват в дрехата си котка, която изпълнява функцията на раждащото се дете. До тях в шествието вървят техните съпрузи, „зетят“, „младоженецът“ и „дядото“ , „старият кукер“, „циганинът“.

В ситуацията на обичая тяхната главна задача се състои в опазването на партньорката им от околните мъже. Понякога тези персонажи носят на гърба си сламена гърбица или кошове, които ги предпазват от ударите на нападателите. Основната и най-многолюдна група се състои от преоблечени с обърнати наопаки кожуси мъже с почернени с въглен лица – „арапи“, „сеймени“, „бабугери“, „дервиши“. Около кръста си носят препасани колани с вързани по тях хлопки и звънци. Задължителният атрибут е тяхното оръжие – „калъчка“ или „сабя“ от дърво или помет за метене на фурната. Краят на оръжието е обагрен с червена боя и наподобява фалос. Най-често лицата на тези мъже са скрити под причудливи маски – разноцветни, украсени с птичи пера, мъниста, семена, стъкълца и огледала. Обикновено те олицетворяват странни и фантастични животни и птици всявали ужас сред публиката. Маските са от кратуни или животински черепи, имат два или три рога, към тях са пришити дълги бради и мустаци от коноп или вълна. Често със шествието върви и голямо чучело от черга, носено от двама мъже. То изобразява кон, камила (джамал) или магаре. Има рога и е покрито също с хлопки и звънци. В северозападна България този персонаж прилича на огромна птица прилича на огромна птица с дълъг клюн и се нарича „брезия“. В групата на маскираните има още „мечка“ и „мечкар“, „цар“, „царица“, „кум“, „кръстници“, „девер“, „поп“, „кеседжия“, „доктор“, „лесничей“, „кадия“, „продавач на боза“, „бирник“, „кадъни“, „лазарки“ или „бейови моми“, съпътстващи водача на дружината (бей) или цар. Задължително е и присъствието на селските музиканти. Първият главен момент в кукерския обреден комплекс се заключава в ритуалното обхождане на цялото село. Кукерите посещават всяка къща. Те нападат булката и я повалят на земята. С отчетливи движения на тялото или с помощта на тоягите си наподобяват извършването на полов акт. Младоженецът брани невестата си и когато не успее да се справи с похотливите кукери пада мъртъв на земята. Булката плаче и моли доктора и мечкаря да съживят нейния съпруг. През това време тя имитира раждането на бебето (котката). При обиколката маскираните с кожа мъже удрят с дървените си саби жените, за да забременяват. Те подскачат високо на място под звуците на музикалния съпровод като по този начин стимулират буйния растеж на посевите и осигуряват буйната и богата реколта. Стопаните посрещат кукерите и ги даряват с яйца, брашно, царевица, вълна и други продукти. Кулминационният момент в обичая се състои в обредното символично заораване и засяване, което става обикновено на селския мегдан. Пред очите на всички присъстващи царят или булката впрягат в дървено рало кукера-мечкар, циганин с циганка (носи бебе или е бременна и ражда), джамала (камила) с джамалар (камилар) и др. 

При обиколката на домовете невестата рови в огнището, пръска вода, разхвърля, старецът имитира с нея полов акт, мечката гази домашните за здраве, джамалата играе, пада мъртва и се съживява, когато я даряват стопаните. В двора групата с маските под оглушителен звън играе специално хоро с пристъпване и подскоци. Домакините се опитват да откраднат невестата, за да си осигурят по-богато плодородие. Дружината получава навсякъде дарове в хляб, продукти, вино и пари. Срешата на две сурвакарски дружини е лош знак и често завършва с бой – победата в него означава запазване на своето и придобиване на чуждото плодородие и късмет. Определено от народа като обичай за плодородие и здраве. Сурвакането при по задълбочен анализ разкрива старинната си митологична основа. Сурвакането, както и коледуването, се изпълнява през мръсните дни – ввреме около зимния слънцеповрат, период на преход в годишния природен цикъл. На езика на митологията преходът е хаос – нарушено е равновесието в природния и човешки свят, небесните и подземни сили са в сблъсък и борба, в резултат на която трябва да се възстанови световния ред (космос). Сурвакането наред с коледуването е механизъм за преодоляване на хаоса, а сурвакарите са посредниците между хтоничното (демоничното, злото) и света на хората (божественото, доброто). Самите ергени в женитбена възраст се намират в период към полово-възрастовата група с по-висок социален статус – групата на женените, отговаряща на Космоса, в която могат да преминат само с участие в сурвакането. За тях това участие играе ролята на просветителен обряд, идеологически сроден с инициациите. За това говори йерархичният ред и организацията на сурвакарската дружина звънци и хлопатари различни по брой, форма и големина. Курентът държи дървена топка, покрита в долния и горния край с кожа от таралеж (хедгехог). Облеклото на Курента се състои от различни зооморфни елементи и животински атрибути: кожа, животинска глава с рога, нос във вид на свинска зурла или птичи клюн, перата и кравешките звънци. Въпреки многобройните зооморфни елементи изследователите поставят Курента сред така наречените антропоморфни маски, тъй като се приема, че образът на курента символизира духовете на умрелите праотци на Земята, или по-точно – божествата на плодородието и растителността. Хората все още разглеждат курентските ритуали като свързани с плодородието както при хората, така и при животните, лозята, овошките, полята и т.н. Според вярванията курентът е демон, предвестник на пролетта, изгонващ зимата и събуждащ заспалата природа към живот и раждане. Въпреки магическият ритуал значението на курентското наследство намалява като проява, хората все още боготворят и уважават курента повече от всяка друга традиционна карнавална маска. В миналото облеклото на курента се е приготвяло от материали налични в дома. Този навик е допринесъл изключително много за индивидуалния принос и разбиране на мистерията на маската. Благодарение на личния принос в творчеството и находчивостта  тези маски са оригинални паметници на художественото народно творчество, носещо присъствие на отношението на „малкия човек“ към свръхестествените явления, към живите същества и природата, които човек си е обяснявал с отношение на преклонение и с чувство на страх, безпомощност и мистериозност. Днес курентските маски се изработват от няколко малко на брой занаятчии (дърводелци), като вече техния вид е много по-еднакъв. Въпреки забележимите прилики се наблюдават и малки разлики. 

А сега да споменем за синовете на потомците. Именно те се правят на бабураци, кукуве, старци, невести, маскари, песяци.

През 1922 година в село Триград бе открита голяма фигура от бронз – „Статуя на Дионис с високи обувки“. Беше открита и оброчна плоча на Дионис край смолянските езера, която е свързана с култа към Митра. А в месността Потреба край Девин – оброчна плоча с танцуваща вакханка. Дионисиивите шествия ставали през две години и траели по три нощи. На тях вакханките разпускали косите си, стягали възлите на сърнешките си кожи, опасвали шарените пояси от змии. Празникът ставал нощем, при трепетливата светлина на факлите. Вакханките обличали специално направени маски на митични същества и чрез транса от музиката на чановете влизали в образа на дог Дионисий. 

Основна структура на маскираните персонажи:

1. Кукери:

Маскарадните игри у българите имат палеобалканска основа, която е изкристализирала в тракийската култура чрез култа към Дионис и Залмоксис. Кукерите са тракийски празник на сеенето, честван в предпролетния месец по земеделска линия и почитан като земеделска нова година. Сурвакарите се различават от тях по признака маска и персонаж, обредно действие – заораване и засяване. Тракийското обредно действие, благодарение на географските условия се е наложило в бита на придошлото славянско население в югоизточната част на Балканския полуостров. Маскирането у нас се среща не само в коледарския, великденския и след жътварския цикъл, а и в обредността на сватбата, в бабинденската обредност, в моминските пред и след великденски игри, в погребалната обредност, в игрите на седянка. Основен делитбен белег на маскарадността по календара – годишния аграрен и жизнен цикъл е полово-възрастовото деление и в този смисъл можем да говорим за мъжки и женски маскарадни игри. Мъжките или по-точно ергенските маскаради са познати в цикъла от празници между Коледа и седмицата след Великден, включително и Равнополия, празникът след Гергьовден, т.е. през зимния аграрен цикъл. В летния аграрен цикъл ергенската маскарадна обредност се среща около деня на Голяма Богородица, по време на харман и се включва в седенкарския цикъл, който почти повсеместно започва в навечерието на този празник. Ергенските маскирания са включени и в празненството на сватбата с явен обреден характер. Моминските маскаради са характерни за празниците около Великден и след Великден и за сватбата, а женските маскирания – в обредността на Бабинден. Маската е алгоритъмът на всяка проблемна ситуация, възникнала в момент на противоречие или взаимодействие между елементите на системата фолклорна култура. Основен атрибут при маскирането е обредния костюм (маскараден, сватбен, лазарски, коледарски, погребален и др.). Същностен елемент е маската и атрибути като гърбица, дървен фалос, топуз, помет, сабя-калъчка, звънци (чанове, хлопки и др.).

Маскираните персонажи се разделят на следните типове:

- тип андрогин, това са персонажи, в чиито обреден „образ“ са включени елементи от мъжкото и женското начало. Това са т.н. кукери, старци, дервиши, бабугери

- тип травестит (мъж=жена), такъв персонаж е „булката“, „кукерската бабка“

- тип „булка и младоженец“ или „сватба“

- тип „камила“ (рогач, кьорава кобила, бразия)

- тип „конник“ (конче, магаре)

- тип „поп“

- тип „доктор“

- тип „коте“

- тип „свирач, свирачи“

- тип „мечкар и двойка мечки“

Маскираният обреден костюм подчертава обредния статус на ергена. Чрез него е прокарана идеята за „високото“ и „ниското“ в маскарадността. За персонажите от типа андрогин е характерно тялото на обредния персонаж да бъде покрито цялото с кожи (овчи, кози, лисичи, еленови) с козината навън, а на главата се нахлузва „сурат“, „чучулка“, „гугла“. т.е. това е маската, която определя този тип персонажи като „високи“. Ниският тип. т.нар. „цигани“, „арапи“, „юдички“, „карнавале“, е облечен в скъсани дрехи, с обърнати с козината навън кожуси. В този персонаж е подчертан травеститният тип мъж=жена, като се обръща внимание на вторичните полови белези – прекалено големи гърди. Ниският персонаж не покрива главата си  с маска от типа на „гуглата“. Начернят лицето си със сажди или го белеят с брашно. В някои варианти главата се увива с бяло платно или се навлича чорап на лицето, познати са и маски от кратуни, маски от мукава. Атрибутите на типа андрогин включват сукман или женска риза в облеклото, а „мъжествеността“ се изразява най-често чрез дървен фалос, боядисан в червено. Днес фалосът е заменен с „топуз“ или „боздуган“, със сабя – калъчка или камшик. Освен това ниският персонаж носи на кръста си торбичка с пепел, с която пепелят зяпачите. Персонажът „булка“ или „кукерска баба“ носи люлка и бебе от парцали, хурка, вретено и е облечена с шарена рокля с маска на главата. „Младоженецът“ е облечен в празнични дрехи или униформа и не носи маска. „Мечката“ от персонажната двойка „мечка и мечкар или гайдар“ е облечена с кожух с козината навън, а мечкарят – с всекидневни дрехи. Обикновено той свири на гайда, гъдулка, или бие по тъпан, и води мечката или мечките на синджир. Персонажът от тип „камила“ (рогач, кьорава кобила, джамал) е зооморфно обредно „същество“. Камилата е придружена от камилар и от пазач. Камиларът е маскиран като циганин – с начернено лице и е облечен в парцаливи дрехи. Във вариантите бразия той се нарича „мошул“ и има маска от кратуна на лицето. Пазачът е също от типа на циганите, носи преметната през рамо кросно пушка. Персонажът тип конче (магаре или конник) е „маскиран“ млад мъж. Персонажът тип поп е облечен със скъсани килимявка и расо и има китка в ръката, с която благославя булката и всички други. Отличителна черта в обредното поведение на високия персонаж е ритмичното ходене. Ритмичната им игра представлява подскоци и скоци на място с размахване на топузи, саби, боздугани. Персонажът тип „сватба“ (булка и младоженец) обхожда селото с групата на ниския или на високия персонаж. В тази двойка обредното действие на „булката“ (травест) е аналогично на персонажа тип „булка“ с тази разлика, че този тип „булка“ не ръководи маскираните, те само я „пазят“. „Мечка и мечкар“ – се движат в групата на ниския персонаж. Мечката играе, а мечкарят й свири. Момата=мечка е персонаж на фолклорната сватба. Моминските предрешавания също обучават с модел. Булката е основен персонаж сред обредните лица, тя забулва лицето си с маска и става непознаваема. Затова в моминските предрешавания ще срещнем модела=образ на момата като персонаж мома-войн и като мома-булка. Двата персонажа са опозиционни – момата=войн е „висок“, а момата=булка е „нисък“ персонаж. Обредното време, през което се разиграват моминските предрешавания, за разлика от целия обреден ход на сурвакарите. Чрез тях младежите временно се отделят от семейството си, за да усвоят знанията, нормите на поведение, религиозно митологичния и обредно-магически комплекс на своя социум. Влизат в досег със света на хтоноса и покойните предци, за да „вземат“ от там плодородието в неговия аграрен и социален смисъл – с помощта на сурвачката, житните семена, зооморфната маска и облекло, фалическите действия, смъртта и възкръсването на камилата, раждането на детето от бабата или циганката и др. Така сурвакарите преминават пътя от незнанието към знанието и дарявайки социалната общност посредством благословията и обредно магическите си действия и атрибути с всичко, добиват правото на приобщаване, на встъпване в пълноправния й състав чрез предстоящ брак (посещение на моминия дом, дар с кравай и китка, посрещане като зет). Осъщественият от момците социален преход, който може да стане само в условията на природно-вселенския, представлява едновременно и средство за постигането на новия ред на възобновения космос, равнозначен на плодородие и добро здраве.       

2. Сурвакари

Сурвакарите са част от новогодишен народен обичай, познат по цялата българска етническа територия и сред българите, живеещи извън нея. Независимо от регионалните и локалните си особености, в отделните етнографски области обичаят в цялата страна е топологично единен и едновременно с това топологично равнозначен на коледуването. Подобно на него, сурвакането се състои от обредно обхождане на селището и посещение на домовете от група сурвакари (василичари, сурокници), които са ергени или деца. Сурвакарите поздравяват домакините, пожелават им здраве и благополучие и получават от тях установен от традицията дар. Ергенската група (чета, кол, куда) сурвакари, както и групата на малките сурвакарчета, са участниците и в коледуването, когато в селището се изпълняват и двата обичая. В западна България, включително и зоната около ятовата езикова граница, масово е разпространено сурвакането от маскирани ергенски дружини „сурвакари, коледжане, джамаларе, деди, дедици, джамала, бабугери, старци, станченари, беляци, невеста, мечка“. По състав на обредните лица и структура на обреда – игра този тип сурвакане с предрешаване е успоредица на източнобългарските пролетни кукерски обичаи. Най-многобройната дружина е еднообразно облечена и маскирана: костюми от кожа, картон, дърво, често оформени като необикновено висока композиция от летви с причудлива украса от пера, рога, царевични и парцалени ленти, дори цели препарирани животни, птици и дивеч, задължителен реквизит са звънците на кръста и тоягата от сурово дърво. Всяка дружина има маскирана група начело старец (дядо, дедица) – водач на групата, невеста (баба), младоженец, девер, поп, някъде има двойка мечки с младоженеца и извършват три обиколки на хорището. При заораването те пръскат наоколо семена, като имитират сеитба. В края на последната обиколка младоженеца, теглещ ралото, пада мъртъв на земята. Булката и останалите персонажи се спускат към него, плачат, удрят го докато се съживи отново. След като мъртвият съпруг стане отново на крака, неговата невеста ражда – от полите й пада дървеното бебе или изскача котка. По този начин в игрови вариант се възпроизвежда митът за умиращия и възкръсващ бог на вегитацията и плодородието, поради което много изследователи смятат, че в кукерския обреден комплекс са съхранени от някогашното почитане на тракийския бог Дионис. Независимо от различията на ритуалите във всички тези игри има обща черта – носенето на оръжието и използването му в игрите. Това оръжие представляват саби, калъчки, дузаци, боздугани, копия и други. Кукерската дружина се събира на вечерта на Местни Заговезни и в нейния състав влизат следните персонажи: цар, войници, хаджи-баба (главен кукер), кукери, харачи (събирачи на данък), кум, кумица, поп, плювкачи (стрелци с лък), бръснар, лечител (доктор), съдия, момци и моми. Всички персонажи се играят от мъже. Дружината е въоръжена със саби, ками, ятагани, дървени топузи (боздугани), тояги, клюнкове (тояга с остра кука като клюн на края), дъбови топузи във вид на копие, синджири за ловене на хора, лъкове и стрели, дълги прътове (помет или пометаж, маждрак) със знаме калъчи, дузаци. Кукерите танцували с оръжията под такта на музиката и звънците (хлопатарите) и имитирали въображаемата битка със злите сили, като танците им продължавали цял ден.

Корени на маските в Словения

Антропоморфните маски на kurent  или korant, най-старите сред маските от Словения, държат доминираща позиция в карнавалната култура на страната. От 1960, kurent се появяват в Kurentovanje и на карнавалния парад в Птуй, като последният е най-големият организиран карнавал в Словения. Запленяващите маски на курентите принадлежат към групата на така наречените кожени маски, чиито облекло се състои от кожи (маската „качулка“ и наметалото „палтота“), рога от домашни или диви животни, както и хтоничното (земното) , и на соларното (слънчевото) начало, персонифицирано от тези носители, защото превръщат Орфей в наследник на дионисиевите тайни обреди и мистерии. Това намира най-ярко отражение в действуващото в Тракия безкнижно аристократично учение на тракийския орфизъм. Най-древното светилище на Дионис е известно от Херодот, който пише че тракийското племе владее „прорицалището на Дионис“, което се намира на най-високата планина. Като прорицатели на светилището служат беси, едно племе от сатирите: има жрица, която дава отговорите като в Делфи. Вероятно за този религиозен център се отнасят и думите на Макробии: - „Научаваме, че е Тракия Слънцето и Либер (римското име на Дионис) се смятат за един и същи бог“. Него траките наричат Себадий (Себазий) и на този бог на хълма на Залмоксис е посветен храм във форма на ротонда, чийто покрив по средата е покрит. Многобройни са опитите да се локализира знаменитото прорицалище – и в Родопите, и в Стара планина, и в Пангей, и къде ли не. Но най-вероятно тук думата е за съществуването не на едно, а на много почитани дионисиеви светилища. По-важно е, че приведените свидетелства разкриват соларно-хтоничния характер на тракийската религия, като крайно достижение и синтез и пряко я свързват с името прозвище Залмоксис (Зилмоксис) – несъмнено едно реликтово означение на върховното божество цар за тези територии. Под повърхността на обобщения образ на Дионис могат да се видят обаче и други съставки, които се свързват с тракийския Загрей и с тракофингийското божество Себазий. Самият Загрей има общо космически характер и изпъква не само като господар на природата, на вегитацията, но и като повелител на стихиите. Най-ранното му споменаване е в края на шести и началото на пети век преди Христа, когато се налага като главно божество – наследник на Зевс, в гръцката орфическа теогония. Най-важният обред в негова чест е пресъздаването и разкъсването на самото божие тяло и на неговото разхвърляне, за да се събере то отново и да гарантира чрез възраждането и безсмъртието, по същия начин както стои този въпрос по отношения на човешките жертвоприношения на Залмоксис. Всъщност в античната писмена традиция Загрей е означен като „първият“ Дионис, и с него се свързва раждането на трагедията. Тя води началото си от дионисиивите буйства във Виза в днешна Странджа, предишна Бизия – твърдината на тракийските царе. Реминисценциите на тези обреди се долавят в традиционната народна култура и са познати и днес в този район – в западната зона на Югозападна България, поради връзката на древните Дионисии с ежегодните празници на кукерите на Сирна Неделя.В този пролетен карнавал с богата обредност се преплитат ритуали и вярвания, които пазят жизнеността на отношението към тракийския Дионис. Приемствеността се демонстрира пряко от фалическите действия, от маските на участниците, от обредното заораване и сеитба, от имитирането на смъртта чрез ритуално убийство на царя, но и от идеята за възраждането. Следи от Дионисии могат да се открият и на по-нисши и по-висши равнища в народната религиозно-празнична система. Древните родопчани траки са имали висок вкус към ритуалните, театралните и погребалните маски. Шествието на песяците е всъщност парад на ритуалните маски. Това е предвестник на пролетта и зародиш на тееатралното изкуство. Мнозина възприемат смисъла на думата като прогонване на злото чрез кучето (пес). Но това е само външна аналогия. Думата пес от изчезналия език на траките означава син, момче, потомък. Зио-пес означава синът на Зевс. Песопонеделник означава Празник на човешка глава. Днес гравирането на маската се е превърнало в един фолклорен фактор – доста продуктивен. Така повече изпъква индивидуалният стил, отколкото функцията. Изработват се най-вече маски, които стават част от интериора на дома. Друга важна част е кожата, която се носи с козината навън. За ушиването на кожата трябват 4 козини от овен, плюс още една, която да покрие задната част на маската. Допълнение към костюма са също белите панталони, цървулите с език и чорапите с възли, които първоначално са принадлежали към женския костюм. Тези маскирани персонажи носят в ръка тояга или различни оръжия от типа на боздуганите, между които и оръжие от гениталиите на бик. Също така носят на кръста въже, на което са закачени хлопки и звънци, както и торба, в която има вино и ракия. Друг важен предмет е ударен инструмент, който заедно с кречеталата предизвиква шум и страх. Шумът се свързва не само с ритуала за погребване на зимата, но също така и с прогонването на турците, което се поддържа от по-късно родилата се легенда. Според тази легенда сокачите, скрити в острова на Мохач, носейки дреха на страшен дявол, са плавали по Дунав през нощта, за да гонят турците, които са им отнели къщите. Датата на карнавала се свързва с последните 3 дни преди постите: неделя, понеделник и вторник. Звънът на камбаната в полунощ показва началото на въздържанието и края на празника. Към тези три дни се прибавя и четвъртък, който предшествува истинския карнавал и се нарича малък карнавал или (male poklade). На малкия карнавал момичета и момчета си разменят дрехите и си покриват глвите с парцали, държат в ръка тояга и обикалят къщите в квартала на сокачите, тропайки по къщите и викайки (поклада, поклада) – карнавал, карнавал. Хората отварят на драго сърце вратите, смятайки че посрещането им носи късмет. Децата казват стихотворения като курента е в една група на карнавални орачи, където той може да бъде орача, придружителя или домакина. Орачът обикновено е извършвал ритуална оран (магическия кръг) и е сял на нивата като по този начин е прогонвал злите дела на демоните далеч от селото и нивята. Символичните им движения са били благопожелания за изобилен урожай и добруване на стопанството. Това, което прави наследството на курента, уникално се крие в удивителните модификации, метаморфози и нововъведения.

Карнавалът на унгарските маски

1. Карнавалът на Бушо

Карнавалът на Бушо, както и другите зимни празници в Унгария, впечатляват със своето богатство на маскарадни костюми. Днес са познати предимно ритуалът убиване на кокошка, който се практикува в Моха, в района Фейер, и карнавалът на Бушо. Традицията най-вероятно е била внесена от сокачите – имигранти от Szeremseg – хървати и католически унгарци, които са пристигнали между 1686 и 1711 на мястото на унгарците протестанти изселили се от Моха по време на турското владичество. Без съмнение Бушо е главният участник в карнавала в Мохач. Произходът на думата е неясен – може би идва от унгарския термин „буша“, който означава голяма глава, силно чело. В хърватския език се среща също „буша“, което означава малък бик с голям корем, къси лапи или пък грациозна овца. Най-характерният атрибут на Бушо е маската, издялана върху дърво и обагрена в по-голямата си част с кръв на животни. Тази маска която в Мохач наричат „ларва“ е с бикови рога, или рога на овен. Навремето тя е била изработвана от човека, който я е носил, докато днес маските се създават от майстори. Старите маски са били малки по размери, лесно са се носили и са представлявали най-вече различия в детайлите, чрез които една група куренти се отличава от друга група. В тези детайли влизат цветовете на шарките, на плетените чорапи, орнаментите на маските между стилизираните рога, дървените тояги с таралежова кожа и т.н. Кожите стават все по-дългокосмести и като цяло маските стават все по-красиви. Ритуалните маски са били предимно страховити и ужасяващи, а не красиви. С постепенното изчезване на ритуализма от карнавалната култура  се променя естетиката на маските. Основата на курентската маска е цветната кожена лицева част, на която има отвори за очите и се отличава дългият нос с форма на птича чофка или свинска зурла. Зъбите са направени от бял боб, нанизан на конец. Дългият червен език, висящ от устата на курента, е от плат или кожа и е обикновено украсен. Над езика е мустакът. Върху качулката има уши и рога. Съвременните куренти се делят на две групи по своите качулки: първо така наречените пернати куренти от равнинния район около Птуй и второ – „рогати“ куренти от хълмистата област около Халозе. Различават се единствено по своите маски. Тези с говежди рога са несъмнено по-стари по произход и оттам на вид по-архаични и по-елементарни. „Пернатите“ куренти също имат рога, но са стилизирани, изработени от кожа и напълнени със слама. Стилизираните уши са изработени от пера на пуйка, гъска и дори понякога от пера на фазан или ястреб. През последното десетилетие е станало модно да се закачат цветни хартиени ленти или хартиени цветя между рогата. Дрехата на курента завършва с чифт навремето бродирани, а днес плетени червени или зелени чорапи с мотиви, дървената тояга с таралежова кожа – фалосовият символ и накрая пет хлопки, чиято функция се свързва с ритуала на гонене на демоните. Днес курентите се явяват индивидуално или на групи, обикновено придружавани от един дявол. Друга форма на изява на поздрав за карнавала, а Бушо удрят с тояга по ъглите на къщите. В днешно време момчетата се маскират най-вече поради удоволствието да се гонят и да налагат с „тояга“ момичетата. Те не могат да участват в празника, който трае от неделя до вторник. Тяхното присъствие е разрешено само на малкия карнавал. В неделя сутринта мъжете обличат в къщите си кожите и маската с помощта на съпругите си, после тръгват към мястото на събирането. Това става пред вратата на тъпанджията на групата. Тук рано сутрин свири тръбата, предупреждавайки всички за началото на карнавала. От този момент жените няма да видят съпрузите си до нощта на вторник. С другите хора от семейството, деца и стари хора, те се подготвят да приемат гостите и групите Бушо,които ще се спрат при тях. Групите обикалят улиците, вдигат страхотен шум с тоягите и кречеталата и плашат минаващите. После влизат в домовете, правят обиколка на двора и в обора правят кръг около животните. Член на групата с торба, пълна с пепел, хвърля пепел на пода на портала, на прага и върху сламата на обора. В тези действия се забелязват елементи от ритуали, които благоприятствуват магията за плодородие и за реколта. Стопаните с удоволствие посрещат пристигането на маските, поднасят им вино и храни. По-възрастните посещават най-вече къщите на приятели и роднини, а по-младите се отправят към домове, с които ги  свързва някакъв определен интерес. Те носят в къщите на момичетата дъска за пране, миене или кофа за вода, направена от тях като дар, като знак за любов. Дъската за пране има значение на обикновено сближаване, а пък кофата за носене на вода означава, че става въпрос за много сериозни намерения. Женените мъже подаряват често на съпругите си люлка. Носят тези предмети на коланите си, раменете си, и с тях обикалят града, като че ли искат да покажат на общността своите намерения и статус в семейството. Тези предмети със сигурност са имали отношение към любовта и към ибора на бъдеща съпруга. Вторник е бил ден на отмъщение. „Настъпва времето за отмъщение“ – така враговете казват един на друг. „Ще се видим като Бушо“. Това характеризира доста добре доминиращият мотив на poklada (карнавала). Една строфа от песен: „с голямо нетърпение очаквам да дойде карнавала на Бушо, за да мога да осъществя отмъщението си към моя враг“. Еротичните ритуални актове или обиждането на жените и на момичетата не са съставлявали част от отмъщението, тъй като целта не е била малтретиране на индивида, а една законна провокация. В периода на карнавала почти винаги е имало сексуална    провокация към жените. Дори и днес това е най-ярката мотивация. В карнавала на Бушо мъжете прегръщат момичетата и жените или пък докосват с тояги или с други неща техните интимни части. Много често може да се долови имитацията на сексуалния акт. Значението на обичая за освобождаване на напрежението може да се наблюдаване само при маскираните, но също така вътре в общността. Актуалните проблеми, пренесени на улицата от участниците, се разрешават по ритуален начин, практикувайки символично магията за успешното им разрешаване. Важното е, че карнавалът в Мохач е по-скоро обърнат към настоящето отколкото към миналото. 

Корени на маските в Италия

1. Ритуалът на елена:

От една дива планина с вековни гори слиза човек с лице, боядисано в черно, облечен с еленови кожи и звънци върху гърдите, слиза след залеза долу на площада на селото и крещейки плаши всеки срещнат по пътя. Главата му е покрита с една платформа от еленови рога. Групи кавалджии и свирачи по двойки надуват инструментите си и предупреждават, че еленът идва. Хората се събират в кръг и разчитат на Мартино. Това е персонаж, облечен в бяло, със специална конусовидна шапка като тази на гном или като тази на магьосник, който се стреми да убеди с разума си и чрез тоягата си странният човек – елен. Не успявайки го сграбчва и завързва с едно дълго въже, но животното се мята докато се освободи и започва да притеснява най-вече жените. Последната надежда за спасение остава в ръцете на ловец, който пристига в селото, стреля и убива дивото животно и освобождава всички от опасността. Духът в ухото на животното, което се вдига, става изчистен от всякакво зло за мира на съзнанията и за прекъсване на всички възможни чувства за вина. В някои села в Сардиния се провеждат представленията на Мотонос (човекът мечка), държан с верига от ловец или укротител. Среща се още една двойка с мечки, мъжка и женска, с чанове по тялото, които се водят от човек, облечен в бяла риза, с бял конус на главата. Маскираните ритуали могат да бъдат разделени на три различни типологии. Маскирани свити, ритуали с драматично представление и ритуали с огън. Магическият характер на ритуала е насочен към обновлението на природата, нейното възраждане всяка пролет, заклеймяват се бедствията, прогонва се злото и се пожелава богата реколта.

Етимологичният произход на думата „карнавал“ – празник между края на зимата, която символизира сън<