Малтийският орден и България - изложба в Даново училище, Перущица
от: 2018-09-25 18:00 до: 2018-10-30 12:00
Малтийският орден и България - изложба в Даново училище, Перущица от 25.09.2018 г. до 30.10.2018 г.
През 1396 г. на запад, далече от своята столица Родос, след двадесет години служба като велик магистър на Ордена на хоспиталиерите на Свети Йоан, умрял фра Хуан Фернандес де Ередия от Арагон. На негово място Съветът на хоспиталиерите избрал приорът на Аквитания фра Филибер дьо Наяк.
Щом фра Филибер дьо Наяк научил за избора си, се отправил в Родос и мобилизирал рицарите от своя орден да участват в кръстоносния поход, организиран от Папа Бонифаций IX и унгарския крал Сигизмунд с надеждата да спре нахлуването на османските войски в Европа.
Дьо Наяк съоръжил флотата си, съединил я с армадата от присъединилата се към похода Венеция и предвождани от него през късното лято на 1396 г. корабите преминали през Черно море в Дунав. Част от братята-рицари стигнали по суша от Западна и Средна Европа до Никопол и към втората половина на септември хоспиталиерите се срещнали с кръстоносната армия на Сигизмунд, която включвала многобройни военни части, дошли от почти всички страни на католическа Европа.
На 25 септември 1396 г. българският цар Иван Срацимир отворил портите на Видинската крепост, за да посрещне тази християнската армия и се присъединил към нея с войската си.
Битката срещу армията на Баязид I се развихрила на следващия ден и завършва с пълен разгром на кръстоносците. Йоанитите спасили унгарския крал като го изтеглили с флотата си по течението на Дунав и през Черно море го откарали в Константинопол, където Сигизмунд помагал на Мануил II Палеолог да отблъсне османска атака.
Хоспиталиерите изиграли основна роля и при откупуването на знатните западноевропейски пленници от турците.
ЗАЩО СЕ НАРИЧАЛИ ХОСПИТАЛИЕРИ
Странно общество е обявило за свой пакрон Предтеча – Суверенния военен орден на хоспиталиерите на Свети Йоан. Основан бил през 1099 г. начело с брат Жерар. Седалище на братството в Йерусалим била болницата на Св. Йоан Кръстител, затова освен „йоанити“ (на патрона си), те се наричат още „хоспиталиери“ (от лат. hospitale – гостоприемен; hospital – болница, лечебница). Официално е признат от папите Паскал II през 1113 г. и Евгений III през 1153 г. До средата на XII век орденът се делял ясно на две основни братства – бойци и лечители. Закрилата от папата му осигурявала някои значителни предимства, сред които да не плаща църковния данък-десятък и правото да строи собствени религиозни сгради. Братството на Свети Йоан контролирало седем укрепени селища и 140 имения в Светите земи. Респектът към ордена станал толкова висок, че през 1185 г. императорът на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса му поверил собствената си безопасност и охрана със специална официална грамота.
През 1120 г. Реймон дьо Пюи реорганизирал ордена и силно го военизирал. На неговите членове било забранено да се женят. Те трябвало да дадат обет за послушание, скромност и целомъдрие, като се задължавали с оръжие в ръка да воюват против „враговете на кръста и християнската вяра“. В ордена рицарите били привилегировано висше съсловие и основна бойна сила, а за болните и бедните се грижели братята-духовници, които при бойни действия обаче трябвало да служат и като пехотинци. На бойното поле рицарите и войниците носели върху ризниците си яркочервена риза с бял кръст, а в мирно време били облечени в черно с бял осмоъгълен кръст (наречен по-късно малтийски кръст) на гърдите. Орденът бил подчинен само на папата и получавал от него различни специални права.
Хоспиталиерите успели да си извоюват суверенни права в Сирия, докато в началото на XIV век ги прогонили мамелюците. Тогава орденът завладял византийския Родос в Егейско море и създал там своя самостоятелна държава.
МАЛТИЙСКИЯТ ОРДЕН
През 1522 г. водените от султан Сюлейман Кануни I (наречен по-късно „Великолепни“) османлии изтикали йоанитете от Родос. През 1530 г. императорът на Свещената Римска империя Карл V, крал на Испания и Сицилия, им предоставил малкия каменист остров Малта, дълъг едва 22,5 км и широк 13 км, където те се преселили.
Рицарите обаче отказали да заемат укрепения град Мдина в средата на острова, а си харесали Голямото пристанище, където на един полуостров имало малък форт. Те веднага застроили край него нови селища и около тях изградили солидни укрепления с високи стени, кули и бастиони.
Върху голи скали без почва и дървета, те обаче скоро открили предимствата на пиратството като поминък за благоденствие. През следващите два века техните галери станали страшилища за мореплаването и крайбрежните райони на средиземноморските мюсюлмански държави. Корабите им се завръщали с богата плячка и много роби. Част от заробените те използвали като работници на строежите или за гребци на галерите, а другите продавали, та скоро Малта станала център на тази търговия.
Но рицарите и техните галери започнали и от там да пречат на турците, които се смятали за господари в Средиземно море. Султан Сюлейман решил да завземе Малта и островът да стане трамплин за похода му срещу Средна Европа през Италия. Османска армия от близо 30 000 души, пренесени от около 200 кораба, слязла на малтийския бряг на 18 май 1565 г. Великият магистър на ордена Жан дьо ла Валет имал малко повече от 7000 бойци, от които 600 били тежко въоръжени рицари, но те успели да отблъснат много нападения по суша и вода, докато в началото на септември загубите на ордена стигнали докъм 6000 души, а на местното малтийско население – 7000 души.
Като не успяла да завладее бързо острова и да задоволи жаждата на аскерите си за плячка, болестите и недостатъчното снабдяване с храни подкопали дисциплината в турската армия. Загубите и́ възлезли на около 20 000 убити, а повече от 3000 били тежко болни. Когато на 8 септември в помощ на йоанитите на острова слезли 10 000 испански пехотинци, превозени от 28 кораба, турците поели обратно, като първо изгорили 40 от своите галери, защото нямали достатъчно опитни хора да ги обслужват.
Малтийските рицари получили от европейските монарски големи парични средства, с които построили грандиозните укрепления, превърнали Малта в най-голямата крепост на Средиземно море.
Но към средата на XVIII век турците вече не били опасни. Далече от принципите, на които е бил изграден Орденът, йоанитите започнали да запълват дните си с пиянство, хазарт и сексуална разпуснатост. Името на столицата им Валета станало срамна дума поради свободните нрави в този град и тамошните леснодостъпни жени. Разкошът и луксът, в който рицарите живеели, обслужвани от многобройни роби, подкопавали техния боен дух. В края на XVIII век орденът започнал да губи много пари, защото пиратството и търговията с роби постепенно замирали.
В отчаян опит да укрепи позициите си, през 1798 г. орденът произвел руския цар Павел I в рицар и го обявил за протектор на острова. Започнали преговори с руснаците, които силно желаели да имат флотска база в Средиземно море. В ответ французите изпратили една армия под командването на генерал Наполеон Бонапарт, която през юни 1798 г. слязла на Малта. Великият магистър Фердинанд фон Хомпеш предал острова без бой и рицарите били прогонени от острова, а богатствата им – конфискувани.
СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА СВЕТИ ЙОАН ПРЕДТЕЧА
Патронът на рицарите-хоспиталиери – св. Йоан Кръстител – се родил половин година преди Иисус като син на свещеника Закария, когато баща му вече бил достигнал преклонна старост без да има дете. Затова пък рожбата му по чудо (сякаш опазена свише!!) не пострадала когато във Витлеем и околностите по заповед на зар Ирод били убити 14-те хиляди младенци.
Свети Йоан започнал да проповядва през 29 година. Бил на 30 и неговият вик от брега на Йордан: „Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Сторете, прочее, плод достоен за покаяние” заставял мнозина да влизат с него в реката и да получават от него кръщение за нов и богоугоден живот.
ПОТАЙНАТА СЪЩНОСТ НА „ВИКАЩИЯ В ПУСТИНЯТА“
Той определено не бил обикновен човек, след като е определен да извърши обреда, в който неговият първи братовчед по майчина линия и Божи Син ще поеме мисията на Спасителя. Но след като покръстил Иисус в река Йордан, тръгнал не да проповядва Неговия завет, а (все в същата си бедняшка дреха от камилска вълна) да разправя наляво и надясно... каква негодница била царицата Иродиада. Вярно, принцеса по рождение, тя първо се омъжила за чичо си Ирод ІІ и, според съвременника на тези събития Йосиф Флавий, дори му родила дъщеря – Саломе. Около 23 година обаче предпочела другия си чичо – Ирод Антипа, който бил тетрарх на Галилея и Перея, та – макар да бил еднокръвен син също на свекъра ѝ Ирод Велики – се омъжила пък за него. Не знам дали това наистина много е притеснило евреите да не ги сполети божие наказание, но Кръстителя на Иисус избрал да бъде викащият в пустинята (Лука 3:4) срещу безсрамието на царя, който взел за съпруга жената на живия си брат.
Няма убедително обяснение защо отреденият за Предтеча е следвал такова самоубийствено поведение. Сякаш бързал да изчезне от Земята, преди някой да схване тайната същност на неговата роля тук. Било естествено заради страшните му приказки против царя и неговата жена да го арестуват и хвърлят в подземията на крепостта Махера край източния бряг на Мъртво море. А щом бързал да напусне човешкото си тяло, за него (пак сякаш определено свише?!) била изтеглена точната карта: над тази дупка бил дворецът на Ирод Антипа. Като римско протеже и без реална власт, тетрархът на Галилея и Перея не обмислял освободителни войни за народа си, а гуляел и се забавлявал. Вече твърде му се искало да опита и Саломе – дъщерята на брат си от тяхната обща племенница, която му отнел за своя жена, – та не по-малко похотливата Иродиада непременно е щяла да използва „царския” му мерак, за да се отърве от своя упорит изобличител. Историята нататък е известна: докато пастрокът се точел на доведената си щерка след поредния неин превъзбуждащ танц ЗА него, от който съвсем му изпушили спирачките, по съвета на майка си „малката” поискала от сладострастника да ѝ донесат на блюдо главата на Кръстителя...
От неотдавна откритото Евангелие на Юда научихме, че сам Иисус е молил този си апостол да го предаде на римляните, та по-скоро да се отърве от човешкото си тяло. Богомилите са проповядвали, че човекът е ангел, зазидан от Сатана в глинено тяло. Но чак такова знаменателно напускане на човешко тяло от велик посветен определено заслужава внимателно вникване във всички обстоятелства около тази екзекуция! Вероятно се е очаквало тя да бъде публична и далеч над обществото, сред което Ирод е гуляел. Иродиада определено умело е провалила вещо заложената възможност Йоан да получи площадна мъченическа възхвала.
Но в крайна сметка тя е била надиграната – Йоан е възславен дори с удивителното трикратно намиране на отсечената му глава, за което в храмовете ежегодно му се възслава със специални богослужения на 24 февруари (за първото и второто), а на 25 май – за третото. Понеже главната задача в неговия живот е изпълнена в деня на йорданското Богоявление, от дълбока древност светата Църква е отредила за неговото възпоминание следващия ден (7 януари), наречен за негов "събор", защото на това богослужебно тържество всички вярващи са призовани да се съберат за молитвена прослава на този „най-голям между родените от жени" Божи пророк и праведник. Освен това паметта му се чества още на 23 септември (като ден на неговото зачатие), на 24 юни (рожденият му), на 29 август (когато е посечен, Секновение) и... всеки вторник през годината. Дори на Богородица май не се полагат толкова специални служби по църковния календар...
Като на несъмнена подсказка към свръхтайната същност на неговата мисия би трябвало да обърнем внимание, че на повечето икони в храмовете под българско влияние виждаме Йоан Предтеча с крила като ангел и с... две глави – едната сам държи на окървавеното блюдо, върху което палачите са я поднесли на Саломе, а другата си е на мястото върху шията му.
В християнския свят могат да се видят и други светци, които си държат отсечените глави като символ на изключително страшното изпитание, през което са възсияли. Но извън земите под българското духовно влияние те нямат и нова на раменете си. Само по врат, смирено стиска своята между дланите си дори християнският покровител на Париж св. Денис...
Прието е, че тялото на Кръстителя най-вероятно се съхранява в Александрия, където още средновековни източници посочват, че почива скелет на мъж от първи век с липсваща глава.
В специалния отдел на петстотингодишния султански дворец Топ капъ в Истанбул сред най-свещените реликви редом с вещите на пророка Мохамед, стъпка на пророка Моисей и жезъла му, е изложена и обкована в злато и сребро ръка на свети Йоан Предтеча, който е почитан и от мюсюлманите.
На 28 юли 2010 г. при археологическите проучвания на средновековния манастир „Св. Йоан Кръстител“ на остров Свети Иван край Созопол в основите на църква от края на IV – началото на V век в мощехранителница от алабастър бяха открити части от ръка, лицева част и зъб, които се съхраняват в созополската църква „Свети Cвети Кирил и Методий“ като реликви от Предтеча.
КАТО ИСТИНСКИ ЙОАНИТИ
Сега Суверенният военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта (познат още и като Малтийски орден) е със седалище в Рим. Има статут на наблюдател в ООН и дипломатически отношения със 104 страни, сред които е и България. Издава собствени паспорти, печата собствена валута, марки и автомобилни номера, но неговият суверенитет се разглежда на ниво на дипломатическа мисия, а не като суверенна държава. Великият магистър на ордена заема службата си в качеството на папски вицекрал.
В наше време орденът сякаш стигна до изначалната си същност – на хоспиталиерството. За пример тук стига дейността му в нашата страна: чрез своето посолство в България Малтийският орден е работил по над 200 проекта за доставяне на медицинска апаратура, лекарства, храни, дрехи, учебни помагала, транспортни средства за болнични заведения и раздаване на топла храна на бедни семейства, а много негови доброволци са помагали след катастрофалните наводнения във Варна, Аспарухово, Мизия и Малко Търново.
На свой ред по време на пътуващ семинар, организиран от Фондация „Виделей“ до Малта, в който с доц. д-р Веселина Вачкова бяхме лектори, пренесохме и предадохме на домакините ни пръст от мястото на битката за Никопол.
Автор: Христо Буковски
