170 години Христо Ботев – изложба в Дановото училище

от: 2017-12-15 12:00    до: 2018-01-30 12:00

НАДРАСНА ВСИЧКИ, ЗАЩОТО Е ВОЙВОДА – НЕ НА ПАРТИЯ, А НА БЪЛГАРИЯ

Чели сме, че има Божии народи.
Чували сме за благословени народи.
Познаваме богати народи.
А нашият е честит – има пророк.

Той се боеше, че робът, който чака да му покажат враговете на неговото нравствено и политическо освобождение, да види помощ във вековната си инстинктивна борба срещу тях, вижда само пилинките в очите си, увеличени в куб и квадрат, а горите, що тежат на плещите му и възпират дишането му, означени с едни точици.

Знаеше, че трябва да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим. Пък ако е имало досега ръка, която да ни отбие или възпре ударите, то къса ще е вече да ни затули устата и прекъсне думата.

Настояваше: метнете поглед върху историята на Българското царство от Бориса дори до падането му под турците и ще видите, че всичкото историко-политическо  преминало на нашия народ е било току-речи чисто византийско и в него са живели само царе, боляри и духовници, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата и правителството си, който разврат заедно с християнството  са вмъкна в най-горната част на народа. И нямаше илюзии в пътя, който следваше, защото беше предвидил, че неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на Богомила и Самуила, но всичко това е ставало само тогава, когато властта или все едно  насилието е допирало до къщата му, в която той всякога е бил нравствено свободен, до семейството му, до понятията му за честта – с една дума: до неговия дълбок социален живот, с който се отличават общо славянските народи и частно – нашият народ. Затова отсичаше: Отделен, както казахме, нравствено от правителството си, народът много пъти го е оставял самó да се бори с Византия, самó да си вади очите за престолонаследие; тъй щото тука и да бяха главните причини, дето гърците можаха да завладеят навремето България, а варварските турски орди съвсем да я разорят и тъй с твърд крак да стъпят на врата на народа ни.

Вярваше, че християнството има своите мъченици, дорде нарече роба „син божий, син человеческий”, има ги и революцията, за да „направи скитника гражданин”, ще ги има и социализмът, който иска да направи човека повече от син божий и гражданин – не идеал, а същ човек, и от него да извиси градът, а не той града.

Шегуваше се (Шегуваше ли?!), че докато във Франция трябва да бъдеш говедарин именно затова, за да те не осъдят като Базена, да ти не ударят плесница като на Гамбета и да те не смажат някои революционни кола; в Англия трябва да бъдеш Ротшилд именно затова, за да гониш от заранта до вечерта хлябът, а да ловиш камъни, вода и полицейски камшик; в Русия трябва да бъдеш просяк именно затова, за да те дадат на наука, да ти дадат пари и комати, а после, като хвърлиш конската торба от шията си, т.е. като затлъстееш и нравствено, и умствено, то да спечелиш катедра в някоя гимназия, служба във войската или някое топличко местенце в тайната полиция, то по нашенско трябва да бъдеш шпионин: 1. За да станеш чиновник в Министерството на просвещението, цензор на българските книги и ефенди между сапунджиите; 2) за да имаш пари в джобът си, чест в екзархията и няколко тайни приятели на жена ти и 3) за да те хвали о. Балабанову, да ти се кланят подлеците и да треперят от тебе даже и дрипите на нашите патриоти.

Предупреждаваше, че вратата на нашият обществен живот зеят и въпросите, които е изработило човечеството в продължение на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща заедно с вятърът и заедно с него излязат, без да оставят каква годе диря в нашето безвиходно робско положение.

Беше убеден, че нашият народ се намира в оная преходна епоха на своят младенчески живот, в която преди сичко му е потребна свобода, за да може да се очертае неговият млад организъм, за да може да се развие неговият характер и да може да наякне неговият мозък.

И предупреждаваше: народът ни, който и досега още не е можал да разбере разликата между думите „работя“ и „робувам“, озърта се около себе си и пита: „какво да работя, как да работя и защо да работя”. След което питаше от негово име: Кажете ми какво да работя и аз ще последвам вашите искрени гласове; само, знаете ли, аз искам такава работа, която да облекчи моите страдания, която да възнагради моят труд и която да ме извади из това гнуснаво робско състояние.

Всички партии – и управлявали, и домогвали се към властта – се мъчеха да обсебят Ботев. Но им присядаше – защото го приемаха само с това, което им вършеше работа (Колко цитата сте виждали от Ботев? При толкова чествания…).

Останалото – не забравяйте това – върши работа на народа му. С познанието на пророчеството! Защото Ботев стана Войводата не на партия, а на България.

Освен гениален поет, Христо Ботев е вестникар и при това е блестящ публицист. На всичко отгоре прави нещо, което не само другите виртуози на перото не смеят, но по това време се бои да стори дори легендарната вехта войвода Филип Тотю – сам, без никакъв боен опит, лично повежда народното си войнство, пленява австрийския кораб „Радецки”, превежда с него бойците си на родния бряг, та претворява и историята, и митологията на народа си.

В навечерието на  170-тата годишнина от рождението на Поета, Публициста и Войводата Христо Ботев се обърнахме към него за актуално интервю:

Христо Ботев:
МАЛКИ ХОРА СЕ НАПЪВАТ ДА ВЪРШАТ ГОЛЯМА РАБОТА

   - Войводо, какво се е променило с нас сега, след като вече кажи-речи свикнахме на всеки половин век да се освобождаваме?
   - Народът продължава да прекарва с християнско смирение дните на своята безконечна страстна неделя, брои часовете на своите несносни страдания и чака възкресението на мъртвите.
   - Не излезе лесна тази работа с прехода...
   - Що? Въпросите решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени – следователно тука се не иска молитва, а мотика. А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса! Ние не сме направили и стотна част от онова, което би могли да направиме. Слава Богу и дяволу, природата не ни е обидила нито умствено, нито физически – защо, следователно, седиме на припек и плачем, че петлите ни кълват носовете?
   - Все пак доста комплекти министри от различни политически сили опитаха да сторят каквото могат за Отечеството ни...
   - Един от най-лошите табихети е да крие човек истината и с булото на патриотизма да потули нравствената голота на едно какво да е дело или лице.
   - Не си ли твърде безпощаден към нас? Вярно, нашите управници доста грешат, но те са хора случайни във властта, дошли не по еволюционен, а по революционен път и е естествено да бъркат понякога. Ала това все пак са грешки от неумение, от липса на професионализъм...
   - От критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тая истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно – това зависи от темперамента на критика. Не секи може да бъде хладнокръвен към злото, което разпространяват... от една страна невинната глупост, а от друга – глупавото убеждение, че тая глупост, като е невинна, не тряба да се закача.
   - Във времена като днешните, когато трескаво се разстартира и престартира бъдещето на страната ни, не винаги може да се улучат най-добрите средства. Честно казано, според твоя биограф Захарий Стоянов и ти не винаги си постъпвал по най-благоразумния начин. Далечната велика цел понякога ни налага не много изискани постъпки по пътя към нея...
   - Аз съм готов за целта да употребя сичките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди сичко тряба да сме човеци, после вече българи и патриоти... В продължение на 8 години аз видях сичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месецът за логата!
   - То сега даже хората сами издигат тия пигмеи на кокилите им, ама защото партиите им са ги посочили за предводители, пък всеки човечец вярва, че баш неговата партия най-много мисли и се бори за спасяването на България? Това май само разединява народа, смразява тия с ония и другите с по-другите да им е по-лесно на ония горе да върлуват както могат...
   - Наистина, голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, като са малцина ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено основана на друга – на любовта към ближния? У нас е така: останеш без парче хляб, то ти си слуга, а станеш ли слуга, то ти си роб и тебе се не дава да работиш нищо човеческо, нищо самостоятелно. Ти трябва даже нищо да не знаеш.
   - Коя е формулата, която може да внесе разум в тези отношения на дерибействащи и робеещи в обществото?
   - Светът е колело. Затова добре ще да бъде да си прощаваме погрешките и да гледаме човечески, ако не приятелски, да се споразумяваме. 

Христо Ботев е превъзходен публицист, но ние сме хора от прехода между второто и третото хилядолетие и няма как да не отчетем, че нито един от неговите вестници („Дума на българските емигранти“, „Знаме“, „Нова България”) не бил печеливш. Живял също във време на страшен преход, той бил на 28 години, когато (на 2 юни 1876-а) загинал като Войвода на легендарната си чета в битка с многократно превъзхождащ го противник. Историческите отговори за това „интервю“ преписах от статиите му в неговия вестник „Знаме“, в обзора му „Причини за неуспеха на бълг(арското) книжов(но) дружество“, в писмата му до Иван Драсов, Тодор Пеев и Димитър Горов.

Поколения българи сме отгледани с Ботевата поезия. Но само професионалните литературоведи знаят, че уникалните му творби са влезли в читанките и томовете с неговото творчество след като са били редактирани от хора, които са ги позволили да поправят граматически Твореца, който единствен съумя да продължи националните ни песенни традиции в гениална авторска поезия.

Тук може да прочетете стиховете на Христо Ботев във вида, в който той сам ги е отпечатал във вестниците, които е издавал от Румъния. Публикуваме ги от книгата „Автентичният Ботев“, която издателство „Прозорец“ издаде през 1998 година с предговора и нормализацията на големия български текстолог Илия Тодоров.

Публикациите подготви Христо Буковски,
уредник в Исторически музей Перущица

Майце си

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам -

мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

"Майце си" е една от първите творби на Ботев и първото обнародвано негово стихотворение. Публикувано е за първи път във вестника на П. Р. Славейков "Гайда" през 1867 г. 

Патриот

Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

продава си и душата.

И е добър християнин:

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

залага си и жената.

И е човек с добро сърце:

не оставя сиромаси;

но не той вас, братя, храни,

а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

изяда си и месата.

Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана - рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

Защо не съм...?

Защо не съм и аз поет,

поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил

на баба си на хурката!

Защо не съм и аз поет,

като Сапунова трети!

Че запял бих, че възпял бих

на владиката конете!

Но защо не съм Владикин,

да напиша чудна драма -

за жабите, за мишките,

и боят им с цар Радана?

Защо не съм и Войников,

плодовит, прочут списател,

да съставя и молитви

на нашия цар създател?

Защо не съм и Пърличев,

да преведа Илиада;

но с такъв превод, за който

и лобут да ми се пада?

Но защо не съм Славейков,

да заплача, да запея:

"Не пей ми се, не смей ми се,

от днес вече ще да блея"?

Но защо не съм и Вазов,

"вярата" си да възпея:

че ще стане вълк овцата,

а певците като нея?!