Потайният мраморен архитрав

Този мраморен архитрав от музейната експозиция под стъклената пирамида е ключ към една от великите загадки около Перущица: каква сграда е увенчавал, къде е била, кой кога я е разрушил и защо е била осъдена на забрава с непоколебимостта, на която явно дължи толкова изрядно заличената памет за произхода си. Ако изчезналият древен град Драговец се е простирал от днешния перущински квартал Пастуша до Устина, Кричим и Куротово Конаре, а османлиите са го наричали Кючюк Станбул (Малкият Цариград), той е част от главната греда непосредствено над колоните, която е носела тежестта на фриза и корниза над него заедно с покривната конструкция на представителна там сграда/храм. 

Емблематичният знак върху оцелялото от разрушената конструкция несъмнено е бичата глава. Изследователите ги наричат „букрании“ и когато не са украса на съдове, а част от сгради, ги свърват с храмове. Учените са раздвоени как да ги тълкуват: за едни букраниите са символ на мъжкото, оплождащото начало, а (поради външно подобие на женската полова система с рогата глава) за други те са изобразителна „метафора” на женската репродуктивна система като ги свързват с идеите за движението телесност-извънтелесност, с раждането, смъртта и прераждането. 

Дали древна подсказка към тайното познание, откроило специалната роля на храма, не е оцелялата, макар и порарушена в дясната си страна от ерозията бича глава при входа на най-големия върху нашите земи скален сакрален комплекс Глухите камъни в Родопите? Дори да свидетелства, че охранява тази свещена територия още от Ерата на Бика след Четвъртото хилядолетие преди Христа, тя очевидно бди точно над свещения знак в свода под нея. Археолози твърдят, че „след дълги проучвания го определят като ладия, която пренася Слънцето“, но не намерих обяснение защо пренебрегват натрапчиво дълбоката дупка непосредствено под двете отвесни прави към „ладията“, а и самите отвесни черти. 

Поставен на входа, този знак несъмнено изтъква специалната (целевáта) задача на сакралния комплекс и пряко насочва към мистериите, свързани с неговата върхова част, където – след символичната си аскеза в изкуствено изсечената пещера в подножието на централното светилище, изкопана (и очевидно дообработена за да побере няколко души) – мистът е възлизал по вдясно врязаните в камъка стъпала към ритуалната площадка на върха. Ако в ярко откроеното кръгче долу разпознаем посвещенческата пещера, а врязаните в същата каменна твърд стълби са маркирани с двете успоредни линии към съда (набеден за плавателен) до главната ритуална площадка на жреца, колко конкретен изглежда „духовният пътеуказател“ за пътя на инициацията, който очаква позвания да възлезе на това вълшебно възвишение! 

Разглеждал съм доста изображения на древни и антични ладии, но с толкова подчертано извити навън ръбове – при това еднакво отпред и отзад! – не съм виждал. А не разбирам и какви основания или опасения биха наложили на мореплавателите да ги поръчат такива. Затова пък изобразеното очевидно изглежда като разрез на фиала – свещеният ритуален съд на траките за богослужебните им обреди. Убеден съм, че именно тази натрапчива прилика и ясното съзнание за посланието, свързано с изконния вид на басейна, към който безусловно водят вкопаните в скалата стъпала, потвърждава подозрението, че той впоследствие е бил очетворен като щерна. Дори самият факт, че именно той е бил заличен като натрапчиво „езически“ елемент подсказва, че първите местни християни, които са наследили тази явно изключително почитана свещена територия, за да я усвоят за храма на новото учение, са били наясно за изключително важната му роля в технологията на древните тайнства…

Изследователите на скалния култов компрекс Глухите камъни са единодушни, че в него са се извършвали орфически посвещения. Но как биха изглеждали те впоследствие, ако са били пренесени в античен храм и то долу, пред планината?

Очевидно е дошло времето археолозите да обходят много внимателно района около Перущица, защото редом навярно е укрито хранилище за съкровено познание от древността, което вещо е било пренесено през хилядолетията до времената на ранното християнство… 

Автор: Христо Буковски