Боздуганът от средновековната крепост Перистица
В средновековната секция на експозиционната зала на ИМ-Перущица е представен чудесно запазен боздуган (неговата метална част) с овална бойна глава, намерен в района на крепостта Перистица (VI-XIV в.). Твърдината, защитавала локалния път в тази част на Родопите още от времето на Юстиниан I, била преустроена в същинска военна крепост от XII век. Именно оттогава датират и първите писмени сведения за нея. Най-вероятно показаният артефакт ще да е бил част от въоръжението на войник от защитния гарнизон.
Боздуганът (състоящ се от дръжка и различна по форма метална бойна глава) е вид нападателно оръжие, за чийто първообраз се приема, получилият широко разпространение сред обикновеното население, т.нар. дървен кривак (сопа). Във византийската армия боздуганите постепенно се превръщат в предпочитана част от снаряжението на тежковъоръжените конници (катафрактарии), най-вече в периода X-XII век. В определени ситуации оръжието се използва и като пълководчески жезъл, придобивайки характерно символично значение. Дължината на пръта при боздуганите варира от 60 до 80 см, по-рядко метър или повече, а сферичната форма е срещана предимно при металните бойни глави. Възможно е ударната част да е допълнително снадбявана и с железни шипове или бодли, причиняващи още повече наранявания.
Основната функция на оръжието е нанасянето на удар по бронята на врага. Стремежът е да се улучат шлема, раменете и ръцете на противника, като целта е, ако не да се убие, то поне да бъде зашеметен и да излезе от бойния строй. Това от своя страна се отразявало негативно на морала на вражеската армия, което пък влияело на изхода от битката. На изпадналия в слаба позиция враг се нанася фатален удар, но е възможно един единствен замах да доведе до смъртоносно нараняване, в случай че шлемът поддаде. Византийският хронист Никита Хониат, описвайки една победа на ромеите над унгарците през 1167г., споменава, че ако удар от боздуган попаднел в главата или лицето на противника, той бивал унищожителен.
В бойни действия обаче, боздуганите се прилагат и като ефективни метателни оръжия, заменяйки по-ранните plumbatae (т.е. специални, за разлика от обикновените) стрели за мятане и техните две разновидности.
В късноримската армия тези стрели се използвали както от леко (levis armaturа), така и от тежковъоръжените ѝ части (gravis armaturа). Войници от състава на първите трябвало да ги хвърлят срещу противника от четвъртата бойна редица, а другите носели в издутината на щитовете си по 5 plumbatae, като малко преди започването на боя е трябвало да ги мятат.
Първият вид (p.tribulata), характерен с пробивната си мощ, бил съставен от дървена дръжка, завършваща с конусовиден метален връх, на чиято шийка имало оловна тежест. На другия ѝ край били поставени пера, чиято функция била осигуряването на праволинеен и равномерен полет. Между перата и дръжката имало достатъчно място за хващане на оръжието при хвърляне. При втория вид (p.mamillata) шийката била снабдена с множество остриета или шипове, стърчащи във всички посоки. Една такава plumbata, паднала на земята – независимо дали след като е улучила целта си или след неуспешно мятане – можела посредством шиповете си да се превърне в капан, ако вражески войник стъпи върху нея. Характерното при изброените оръжия е, че те не се държали подобно на метателното копие – по средата на дръжката, с острие, насочено към врага, а в края й, като металната част (главата) при изхвърлянето оставала зад тялото, сочейки посоката, обратна на целта.
Метателната функция на боздугана се потвърждава и от писмен източник от X век – книгата Vita Basilii, писана от Константин VII Багренородни (945-959). Авторът разказва за един лов от времето на Михаил III (843-867), в който участвал и неговият дядо – бъдещият император Василий I. В описанието на случката става ясно, че използвайки императорския bardukion (т.е. боздуган), Василий улучва в главата случайно появил се на пътя на конниците вълк. Тази сцена е нарисувана в Мадридския ръкопис на Скилица, където формата на bardukion изпъква добре.
Както много други оръжия и боздуганите се закрепвали или на колана, или на седлото на коня. Съществували и специални калъфи за тях.
Автор: Марио Джасим
Използвана литература:
1.Колиас, Т., „Византийски оръжия“, ВТ., 2012г., с. 197-210.
