Бай Иван – детският рицар
от Васил Дардов
Тази сутрин времето пак беше хубаво и полъхваше свеж вятър. Снощните дъждовни облаци се разкараха и от мократа земя се усещаше силна влага и изпарение.
Слънцето проблясваше над Пазлака. Двата ореха зеленееха и гордо се извисяваха високо в облаците. От тях вееше хлад. Реката буйно течеше, а високите върби около нея се клатеха от водата. Младата черешова градина беше окъпана в роса и черешките бавно съхнеха oт капките.
Изведнъж се чу шум на копита. Това бяха козите и мулето, които идваха да пасат тук всеки ден. След тях вървеше добрият стопанин Бай Иван – смел и буден човек. Малко по-назад ги следваше и кучето Бобка, което лаеше през целия път. Неизменно доброто сърце на Бай Иван утешаваше всеки, а и на тази възраст той бе в перфектно здраве – неслучайно името Иван означава ,,богопомазан“. Козите забързаха и започнаха да ядат шума от ореховите дървета. Той ги подгони да пасат от дивата фия и дивия хмел и седна под орехите. Беше облякъл бежов панталон и бяла ватенка. Столчето му се състоеше от една изправена пластмасова тръба, върху която имаше кожа, за да не му убива като седне. Тоягата, с която гонеше козите беше направена от дрян и на върха и имаше вързан червен парцал, та като хвърли тоягата по козите после да я намери по парцала във високата трева. По лицето му се виждаше отмала и пот, а по бръчките - трудът през годините. Колко работа е минала през тези две ръце - един Бог знае! Колко години работа в ТКЗС-то, после във ВИМПРОМ-а, а след демокрацията като са раздали земята, колко лозя и ниви под наем и колко царевица и зеле са изгледали с жена му, ми колко кози, колко ярета, колко мляко, колко бали сено и люцерна? Всеки ден ходеше да купува обезценен хляб, за да храни животните и вземаше все по пет хляба. От това са се протрили дланите му. На колко хора е дал пари без да му ги връщат, давал е ярета без пари и какво ли още не, само заради добрата си душа.
По прашния път мина момче и се приближи към добрия старец:
- Как си днес, дядо Ванчо? Добре ли спа през нощта?
- Днес съм добре! – засмя се добродушно старецът – Но през нощта не спах добре. Силният дъжд тропаше по кочините на козите, зайците и кокошките се уплашиха, другото ми куче Мая и то лаеше, гърмеше, светкаше се и духаше силно, не можеше да се спи! Обаче към пет часа съм се унесъл и съм заспал.
- Ами козите как са?
- Козите са добре! За зимата имат бали люцерна, набрал съм им див хмел, направил съм им няколко бали от дивата фия и имат по три чувала царевична и черешова шума. Най-хубавите кози са ето тези двете – бялата и шарената, с големите звънчета. Хем са добри, хем дават по два литра мляко, пък и се ярят все по три ярета.
- Пушиш ли още?
- Пуша! – каза той, извади една цигара от старата табакера, запали я и запуши – Не съм спрял! Едно време, като стана сутринта, мина през павилиона и купя една кутия ,,Малка Арда“, стигаше ми за един ден. Сега цигарите станаха много скъпи и трябва да си купувам наливен тютюн. Едно време имаше много евтини работи, не че защитавам комунизма. Някои хора ми казват: ,,Ти, бай Иване защитаваш комунизма!“ А аз им казвам: ,,Нищо не защитавам! Всяко едно управление си има и хубави и лоши страни“. Яйцата в магазина са толкова дребни, а хората казват, че ние домашните ги продаваме скъпо. Да, ама домашните са по-едри.
- Да, да, така е, дядо Ванчо. Мляко продаваш ли?
- Сега в момента – не! Млякото си го държим за нас и правим кисело мляко и извара. - Петьо, ела! – извика бай Иван на козлето, извади от джоба си парче сух хляб и го напъха в устата на животното, то захрупа – Тоя калпазанин още суче от майка си, но декември месец ще го направим на луканки и ще има мляко за продан.
- Ракия опекохте ли тази година?
- Опекохме ми! Смокинова, става ароматна и мека. Аз сега вече не пия, на младини съм пил, но сега вече не!
- По къра има ли кражби?
- Вече не! Преди имаше много! Като пасях козите съм хващал толкова много хора да крадат от чужди лозя и градини, че си нямаш на идея, аз съм като пазач на къра и като гледам това широко поле сърцето ми се успокоява .
Нещо изшумоли в тревата. Момчето погледна към бялата коза и видя, че един смок се увива по крака и и започва да смуче от вимето и. То се хвърли върху смока и го хвана за главата. Змията започна силно да шава и да се мята. Козата избяга, а Киро се уплаши и започна жално да цвили. Върху детето се хвърли друг смок и започна да се увива около корема му и да го стиска. Бай Иван хвана горния смок за главата и я преряза с един джобен нож. Той умря, а долният смок вече почти умираше от ръцете на момчето. Старецът вдигна детето, взе един камък и удари смока по главата. Той също умря и бай Иван седна на столчето. Детето се разплака и се хвърли върху дядото.
- Благодаря ти, дядо Ванчо, ти ме спаси!
- Няма нищо, не плачи! Няма страшно!
- Ти си моят рицар! От сърце ти благодаря!
Добрият дядо също се разплака.
- Хайде, дядо Ванчо, аз ще тръгвам, че дванайсет часа минава! – каза момчето и затича по прашния път.
Старецът избърса сълзите си и помаха. Погледна часовника си. Стрелките показваха дванадесет часа и пет минути. Той си каза: ,,Хайде, време е за обяд“ и подбра козите. Взе столчето и дървената тояга и тръгна. Бобка също тръгна и започна да лае. Киро вървеше бавно след тях. Вятърът духна и вдигна прах, който се залепи по дрехите на бай Иван. Той се наведе, изтупа панталоните си и продължи. Вървеше добрият старец без да спира и изведнъж се загуби в далечината.
- Бъди жив и здрав още дълги години, бай Иване, последния козар на Перущица!
Прототипи:
Бай Иван - Иван Панайотов
Момчето – Васил Дардов
