Априлското въстание - прелюдия към освобождението

На 03.III.1878 г. в малкото градче Сан Стефано, днес част от Истанбул, бил подписан мирен договор, който сложил край на поредната, дванадесета, руско-турска война от 1877-1878 г. Определена е като освободителна от нашата историография, защото прекият резултат от нея е възстановяването на Третата Българска държава. На пръв поглед изглежда, че е ликвидирана дълбоко дискриминационната, продължила почти пет столетия, деспотична османска власт. Неописуемата радост от Освобождението предстои да бъде попарена няколко месеца по-късно, когато възкръсналата в своите изконни етнически територии (Мизия, Тракия и Македония) голяма България, ще бъде наново променена с решенията от Берлинския конгрес. Въпреки това, тръгвайки по своя трънлив исторически път, Княжеството ще смае Европа и света с бързите темпове на своето стопанско и икономическо развитие, с изградената модерна държавна машина и с високите постижения в областта на просветата и културата.

Войната от 1877-1878 г. се превърнала в неизбежна, поради упорството на фанатизирания и късоглед турски елит, който си въобразявал, че може да спре закономерния ход на историческия процес и да продължи своето господство в страните от Югоизточна Европа, като удави в кръв и пожари цели поколения от борещи се за самостоятелно развитие християнски народи. В този смисъл Освобождението на българите, като най-многобройни на Балканите, е исторически предопределено, защото изстрадалият ни народ планомерно подготвял това дългоочаквано събитие и не получил свободата си даром. Опити за отхвърляне османското иго, с цел възстановяване на държавната си независимост, българите правят нееднократно през петте века на чуждия феодален гнет. Израз на техните стремежи са двете големи Търновски въстания (1598 г./1686 г.), Чипровското (1688 г.), Карпошовото (1689 г.), хайдутското движение, Велчовата завера (1835 г.), масовите селски въстания през 30-те и 50-те години на XIX век, четничеството, Старозагорският бунт  (1875 г.) и най-крупната изява на българското революционно освободително движение – Априлското въстание (1876 г)., в което вземат участие всички слоеве на обществото. Нашите предци категорично се еманципирали като самостоятелен субект на своето историческо развитие пред лицето на модерния свят и постигнали фундаментални успехи в развитието на просветата и извоюването на църковната си независимост в условията на една „деспотско-тиранска система“.

Великите сили и Османската империя

През XIX век нестабилното състояние на Османската империя все повече тревожело западните правителства с оглед необходимостта империята да се запази като сила, способна да сдържа руския натиск на Балканите. В този смисъл освободителните движения на сърби, гърци и румънци се развивали на етапи при намесата на Великите сили във вътрешните работи на империята, която давала на тези народи частична свобода и ги поставяла в различна форма на зависимост от Високата порта. Подобна политика не позволявала прекалено засилване на руското влияние в новите държави при наличната реална заплаха от връщане на предишното статукво.

След Кримската война (1853-1856 г.) западните сили вече пряко се ангажирали със съдбата на „болния човек на Европа“ и се задължили публично да защитават целостта на Османската империя. Те се споразумели да наложат на султана демократични реформи, които да превърнат държавата му в по-приемлива за засилващите се свободолюбиви и хуманистични кръгове в европейските общества след избухналите кървави революции на Стария континент. Оказва се обаче, че опитите за промяна във вътрешните работи на закостенялата Османска империя са прекалено закъснели и логично довеждат до изостряне на Източния въпрос. Скорошният крах на самата система бил все по-реален, а  поривът за свобода не можел повече да бъде спиран с половинчати облекчения за населението, заявени, преди всичко, на хартия. За един кратък исторически период българите създали своя материална и духовна култура, много по-висока от тази на поробителите. Назрели условията за революция, която никакъв деспотизъм не можел да възпре. Началото на края било поставено през 1876 г., когато избухнало Априлското въстание. То наложило окончателно Българския въпрос на дневен ред пред европейската дипломация.

Априлското въстание - прелюдия към Освобождението

На 20 април 1876 г., в центъра на българската територия, в китното възрожденско и добре уредено градче в Тракия – Копривщица, избухнало най-масовото българско въстание. Априлското въстание било закономерен резултат от общия исторически процес и плод на усилията на поколения от самоотвержени дейци, които подбуждали духовния стремеж за свобода на потиснатата българска нация. Главната заслуга на плеядата от просветители и революционери се състояла във формирането на критичен обществен елемент от мислещи хора, осъзнали драмата на своето настояще. Тези люде, по думите на Апостола Васил Левски, са във времето и то е в тях. Крилатата фраза на революцията – „Свобода или смърт“, бил вътрешно осъзнат, безалтернативен път за всеки българин, който успял да надмогне битовия си кръгозор. Решението на индивидуалните проблеми не могло да се случи без разрешаването на общата за нацията историческа дилема. С Априлското въстание българите, пред Европа и света, заявили решително, че не желаят повече да живеят в условията на една източна деспотия. И независимо, че претърпяло военно поражение, Априлското въстание морално победило, защото нанесло непоправим удар върху международния престиж на султанската държава. То доказало, че българите са съзрели за бъдещата си политическата самостоятелност.

Един от центровете на културно-просветната дейност през XIX век, а по-късно и на революцията, е и Перущица – малкото, изцяло българско, селце в полите на Родопите. Заслуга на тогавашните членове на местната управа било далновидното решаване на проблема с образованието на младежта, каквото до този момент почти липсвало. В тази връзка, те не само построили изцяло нова училищна сграда, но и положили усилия за привличането на способни учители, които да преподават по съвременен (светски) начин, отговарящ на реалните потребности на епохата. Така, още през 50-те години на XIX век, благодарение на всеотдайните ежедневни старания на редица видни преподаватели като Христо Г. Данов, Драган Манчов, Петър Бонев, Димитър Малинчев, Димитър Лачков, Петър Велчев и други, се оформило поколението, на което било съдено да осъществи Перущенското въстание. Веднъж почерпили от извора на знанието, тези хора се превърнали в критичната маса, тъй необходима за качествена промяна. Стремежът им към свобода по-късно бил подет и ръководен от Петър Бонев и кръга (ядрото на революционния комитет), формиран около перущенския буден син. По време на въстанието през април 1876 над 600 бунтовници, в продължение на 9 дена, оказват реална въоръжена съпротива срещу далеч по-многобройния неприятел (около 6000 души). Осъзнали драмата на настоящето, те не се поколебават да посегнат върху най-святото – живота си,  дори когато пред обстрелваната с артилерия каменна църква „Свети Архангел Михаил“ пратеникът на Решид паша придумвал обсадените да се предадат. И макар официалното освобождение на Перущица от османска власт да се случва близо две години по-късно – на 3-ти/15-ти януари 1878 г. /в заключителния етап на руско-турската война/, перущенци вече били свободни преди Освобождението!

Усложняване на Източния въпрос след 1876 г.

Изключителният героизъм на българските въстаници, високият им боен дух, жертвоготовността, демократичните им принципи и идеи и безупречното поведение спрямо мирното мюсюлманско население – всички тези особености на Априлското въстание, наред с дадените над 30 000 жертви, допринесли за спечелване симпатиите на чуждата общественост. Правителствата на Великите сили изпратили свои представители, които да разследват реалното положение в пострадалите български села и градове. Чуждестранните комисии, въпреки някои различия в изнесените резултати, обусловени от политиката на техните правителства спрямо Османската държава, потвърдили изцяло първоначалните сведения, че турската власт не само е потушила въоръжената съпротива на въстаниците, но е насърчила поголовни кланета, палежи, обири и отвличания на млади жени, девойки и деца. Когато страшните изстъпления над българския народ станали публично известни, те дали подтик за мощна вълна в подкрепа на българската кауза, която била не само състрадателна, но и свързана с постепенна промяна чрез натиск на общественото мнение, което оказало влияние върху политиката на Великите сили, подкрепяща до момента ретроградния османски режим.

Българската делегация в Европа

Непосредствено след Априлското въстание българските емигрантски кръгове се обединили около идеята за изпращане на депутация, която да се срещне на високо равнище с представители на западните правителства. Целта била да се направят стъпки към ревизиране на положението на българския народ в Османската империя, за който било вече невъзможно да остане с предишния си политически статут. Избраните делегати – Драган Цанков и Марко Балабанов, били натоварени да изложат страданията на сънародниците си и да заявят стремежа им за самостоятелно развитие. През лятото и есента на 1876 г. двамата посещават последователно Англия, Франция, Германия, Италия, Русия и Австро-Унгария и официално затвърждават убеждението, че българите са не само жертва на мюсюлманския фанатизъм, но и са нация с политическо бъдеще.

Цариградската конференция и провалът на дипломацията

Под засилен натиск от страна на демократичните сили в европейските общества, надигнали глас в подкрепа на поробените народи и след потушаването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. и Априлското въстание 1876 г., Великите сили се видели принудени да направят нов ход. По инициатива на Англия била проведена Цариградската конференция на 23 декември 1876 г. Безспорно това била крачка напред спрямо безправието в султанската империя. Но в разискванията, касаещи Българския въпрос, изобщо не станало дума за свободна и независима държава. Руското предложение било за единна българска автономна област в рамките на империята, която да включва Мизия, Тракия и Македония. Проектът бил отхвърлен с мотива, че той отговаря повече на руските и панславистките интереси, отколкото на европейските. Затова се стигнало до ново предложение, което единодушно се приело от Великите сили. Решено било да се обособят две български области (вилаета) – Западна и Източна, като за западната се предвиждало да остане в австрийската сфера на влияние. На практика обаче се оказало, че самата конференция се обезсмисля, защото още на първото заседание султанското правителство оповестило своята конституция, която наред с обявените буржоазни свободи обявила и всички нейни поданици за „османци“ независимо от вероизповеданието, а самата империя – за неделимо цяло, което при никакви условия не може да бъде разделяно. По този начин османският законодател се стремял да увековечи господството си над угнетените народи, без да удовлетвори дори и най-умерените искания на българите. С този си ход турският пълномощник на конференцията отхвърлил предложения от Великите сили план.

Лондонския протокол от 1877 г. 

След Цариградската конференция руските управляващи среди продължили да се колебаят относно политиката, която да се следва при решаването на Източния въпрос. Скоро събитията в Османската държава показали, че подетият от младотурците реформаторски курс е неосъществим, поради закостенелите разбирания на голяма част от управляващия елит. Детронирането на Мурад V (30.05.1876 г. – 31.08.1876 г.) и провъзгласяването на новия султан – Абдул Хамид II (Кървавия султан), били всъщност крачка назад към възстановяване на абсолютната власт в страната. Репресиите, предприети от деспотичния режим спрямо борещите се за свободата си народи, продължили с още по-голяма сила. На 14 април 1877 г., по настояване на Високата порта, бил свален от екзархийския престол и изпратен на заточение в Мала Азия първият български екзарх Антим I. Повод бил отказът му да заяви официално, че българските представители Марко Балабанов и Драган Цанков не са били упълномощени за своята мисия в Европа от българския народ. В тази обстановка руската дипломация предприела действия за сломяване на съпротивата на Турция чрез колективни мерки заедно със Западните сили. С мисия в този дух бил натоварен граф Игнатиев, който през март 1877 г. посетил столиците на Германия, Англия и Австро-Унгария. Преговорите между Великите сили довели до подписването на общо съгласуван протокол от 31 март 1877 г. (Лондонския протокол), в който се изисквало Високата порта да изпълни проекта за реформи на Цариградската конференция. За да се избегне бъдеща война, английското правителство настояло да се поемат задължения за демобилизирането на руските и турските армии. Но и този път дипломатическият натиск не довел до положителен резултат. С лека ръка османците отхвърлили Лондонското споразумение, оценявайки този акт като вмешателство във вътрешните работи на империята. Управляващите в Цариград считали, че Русия няма да се реши на война, поради преживяваните финансови трудности и незавършената реорганизация на армията. Така, окончателно провалилата се дипломация довела до морално оправдание за руската военна намеса и направила избухването на поредната Руско-турска война неизбежно.

Обявяване на войната. Руският победен ход и освобождаването на Перущица

На 12-ти/24-ти април 1877 г., с издаден в Кишинев Манифест на император Александър II, Русия обявила война на Османската империя. За участие във войната били привлечени Румъния (40 000), Сърбия (56 000) и Черна гора (25 000). В състава на въоръжените сили на Русия било Българското опълчение (14 000) и финландска част (Лейбгвардейски Финландски Пехотен полк). Формирани били две армии – Дунавска (190 000) и Кавказка (80 000). Срещу тази военна сила Турция противопоставила почти 500 000 армия, която въоръжила с най-модерното за времето си оръжие. По-голямата част от нея била съсредоточена на Балканския полуостров. 

Победният марш на руския Преден отряд с командир ген. Йосиф Гурко (по-късно и на Западния), заедно с Българското опълчение, успешно овладял Шипченския проход и Стара Загора. Това принудило турското командване да прехвърли срещу тях армията на Сюлейман паша /в състав от 40 000 души/, която имала за задача да завземе отново Шипченския проход и да се свърже с турските части в Северна България. Веднъж слели своите сили, османците се надявали с общо настъпление да изтласкат русите зад Дунав. В боевете при Стара Загора през юли 1877 г. българските опълченци и руският отряд оказали ожесточена съпротива, но били принудени да отстъпят пред натиска на превъзхождащия ги противник и затова съсредоточили своите усилия за задържането на Шипка. Общият брой на защитниците на тази ключова позиция бил около 5500 души. Срещу този малочислен отряд настъпила 30 000 войска от армията на Сюлейман паша. Най-тежки били боевете през август, по време на които българските опълченци проявили нечуван героизъм. Позицията била задържана и последният опит на османските сили за нейното превземане през септември завършил с поражение. Победата в тази битка имала изключително значение за хода на цялата война. След нея прехвърлянето на руските сили на юг от Стара планина станало неудържимо, а след завладяването на Плевен на 28 ноември 1877 г. краят на войната изглеждал все по-близко. Настъплението на руската армия южно от Балкана има характер на стратегическо преследване, което се водело с високи темпове и не давало възможност на противника да се реорганизира в ефективна отбрана. 

Освобождението на Перущица се превръща в реалност, когато била преодоляна турската позиция при село Йоаким Груево, която обхващала големи височини, засилени с естествени прегради и прикрития. Тя била разположена по течение на река Кричим, недалеч от селото. В началото русите я преценили като ариергардна, предназначена да прикрива общото турско отстъпление. Но едва излезли от Кричим руските войски видели противника построен в боен ред и готов за борба, което изключвало първоначалната информация за турски ариергард. Боят започнал на 3-ти/15-ти януари 1878 г. в 8 часа сутринта по заповед на командващия ген. Павел Шувалов. Бойците преминали Кричимската река и изтласкали противника от селото със стремително нападение, а след това го отхвърлили и от съседните хълмове. Това било осъществено до късния следобед на същия ден. 

Ликвидирането на последната турска позиция в тази част на Тракия ознаменува свободата на редица селца в подножието на Родопите и завинаги унищожава ненавистната османската власт.

Автор: Марио Шуптов