145 години от мъченическото възсияване на Левски

от: 2018-02-19 12:00    до: 2018-04-14 12:00



Защо Левски не прилича на политиците 

Семейството
Васил Левски е роден и отраснал в просветено книголюбиво семейство. Името на баща му Иван Кунчев стои сред спомоществователите на издания като „Христоития” на Райно Попович от 1837 г., „Александрията” в превод на Христо П. Василев от 1844-а.  Вкъщи често четели и говорели за живота на християнските мъченици и техните легендарни подвизи удивлявали децата.    

Характерът
Не бил плах и съзерцателен младеж. Неговият именит съученик поп Минчо Кънчев разказва как веднъж, като отивали със съученици за череши, видели как двама турци опитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другите момчета хукнали уплашени назад, пък Васил грабнал изтърваната от жените кобилица и заудрял турците. А как можел да се бие знаем и от времето на Легията! Знаем и защо – защото душата му отрано била предизвикана на тема справедливост и му диктувала да отстоява правото на беззащитния. „На кого ли капят тия сиротински кървави сълзи?! Дето ся леят секи ден пред Бога да ги избави от мръсните ръце, които им грабят секи ден из устата хлябът и мрът отглади! Турчат децата им, безчестят по-младите и дъщерите им!!! Тия невинни не са ли наши братя и сестри!? Мислите ли, че ний оставяме невинни и това? Не! Никак!”

Обетът

 

И съвремениците, и изследователите на Апостола винаги са изтъквали неговия „здрав разсъдък”, „критичен усет” и „нравствен реализъм”. Обружен с такива качества, той сигурно много рано е открил, че в началото на неговия век по Българско монаси са ставали не само бегълците от безчестието, но и мъже на честта, които наистина са намирали опора за борбата си в думите на Исус: „Син Човечески не дойде за да му служат, но за да послужи и даде душата Си откуп за мнозина”. Колко е близко то с кредото на Левски, нали?! Още от пролетта на 1784 г. един след друг през сезон или през няколко лета мъченическа смърт на публични екзекуции приели Йоан Българин, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Дебелдялски, Райко Шуменски, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Акакий Сярски, Онуфрий Габровски, Йоан Търновски, Димитър Сливенски като понесли чудовищни мъчения загдето ревностно са отстоявали християнската си вяра, за да станат морални победители над турските си съдии.  Изключено е да не е разбрал, че светостта и мъченичеството са били въпрос на човешки избор!

Затова приел монашеството – като задължителна стъпка към подвиг, с който е можел да спаси душите на сънародниците си като ги укрепи с нов пример за твърдост когато сам се нареди в светото войнство. Фактът, че не взел името на наставника си Василий (какъвто бил редът), а Игнатий, е също показателен. Положително го избрал не защото означавало “огнен”, а в памет на новомъченика от неговия край Игнатий Старозагорски (обесен от турците след спор за вярата в Цариград през 1814 г.), щом сетне често напомнял тайния си, даден на Бога при замонашването си обет: „Аз съм се обещал на Отечеството жертва за освобождението му” и „Такова ми е предначертанието – не да видя себе си на голям чин, а да умра, братко”.

Дяконът

 

Първоначалното значение на званието дякон значело служител – не просто на определена йерархична структура, а служене на братята, на ближните, на всички хора, на цялото човечество. Несъмнено Васил Кунчев също е смятал, че дяконският му сан не отричал битността му на борец за свободата на българите, щом дори когато си отрязал монашеската коса за да стане боец в току-що сформираната през 1862 г. българска войска в Белград – Легията, – той се записал на новата си, вече кърваво-обетна служба, с монашеското си име и длъжност: „Дякон Игнатий". Стига да имал случай, той веднага се включвал и в църковните ритуали като веднага нахлузвал расо, щом обстоятелствата го изисквали. 

Забележително е, че щом станал дякон, той първо залегнал упорито на богословието. През 1856 г. постъпил в свещеническото училище на даскал Атанас Иванов в Стара Загора и се помни, че надминал всички по успех и старание. От времето на обучението му там са останали две тетрадки с толкова прилежни записки, че учените дълго изследваха дали това са неща, които той си е преписвал от книгите по теология или са негово собствено богословско творчество. Доколкото си знаем човека, дори да има цитати, са преписвани творчески, с ум, който нали се двоумял когато е могъл да се намеси в текста. Тогава е станал йеродякон и тази свещеност, добавена към сана му, той е привнесъл и във всичките си сетнешни дела. Макар че никъде не я изтъкнал – държал да го знаят като Дякона. 

 Удивително е, че дори официалната епархийска власт оценила искреността и дълбочината на религиозното му чувство още по времето, когато вече бил боец в Първа българска легия. Тогава прословутият с кривия си характер негов наставник архимандрит Василий поискал от Пловдивската митрополия да наложи каноническа санкция на дякон Игнатий загдето бил изоставил службата си и се намесил в кръвопролития. Но наместникът на владиката повикал „проклетия Василий” и му наредил да не преследва Дякона! А, обективно погледнато, Васил Кунчев бил сторил прегрешения: не само продал коня на вуйчо си (защото не получил от него и грош за годините служба, пък „тичал на глас народен“ към Раковски), ами и расото си (когато парите от коня не стигнали за пътя до Белград). Но чувството, с което извършил тия простъпки, било толкова чисто, възвишено, че самата митрополия го защитила!

 

„Селяните прости светец го зовяха“

 

 Това е свидетелство от народния поет Иван Вазов, негов съвременник. А преди да го каже той, геният Христо Ботев го е вписал при светците в стенния календар за 1875 г., който издал за всенародна употреба. Повече от всеки друг обречен на Бога човек Дякона спазвал обетите си за целомъдрие, послушание и нестяжение (отказ от материални богатства), независимо дали в момента се явявал в битност на легионер, учител, знаменосец на чета или комитетски деец. Сигурно затова някак странно безусловно го открояваме от другите ни революционери.

Не само с дела – той и със словото си непрекъснато подчертавал за тия, които можели да го разберат, че съзнателно се стремял да попълни новия български светийски набор. „И в Евангелието нали се казва – писал той до карловския чорбаджия Ганчо Милев: – Човече! Трябва да работиш за народа си до смърт и сичко да жъртваш за него, там съм и аз! Ако ти умреш, нали и аз за тебе ся разпнах!” Още по-близко до нещо, което скоро ще разберем за неговия духовен път, той ни превежда със следващото послание: „Чисто народният чиляк бори са, до което вече време да избави своят си народ по-напред, па тогава нека гледа и на други! Ако той не случи, то трябва да умре в народната си работа!”. Така пише той на вехтата войвода Панайот Хитов сякаш предчувства, че щом настане времето да се тръгне на оброчно смъртен бой за свободата на България, първо легендарните юнаци ще се потулят. И допълва недвусмислено: „Туй е праведното разсъждение”.

Левски живял като служител на Върховното с безусловната вяра, че „който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т.е. във вярата и честта си, той е най-низкият и гнуснавият човек на света! По-добре е сто години мъки често, а нежели да тъпче честта и вярата си! Утре е ден и ще се каже на такъв: не си честен, не си Българин, лъжеш и в Евангелието”.

 

Оброчното име

 

Като всеки запътен към светостта – точно по правилата за встъпване във великата схима, за да достигне духовната степен монах на ангелския образ – и той приел ново, оброчно име преди да поеме самотния си мъченически път. Но то пак не било на старец-наставник от църковния клир, защото земен наставник той си нямал. Избрал да се назове на герой от Апокалипсиса: „Лъвский". Това е един много специален персонаж от глава 5 в Откровението на Йоана – точно където Всевишният търси достойния да отвори запечатаната със седем печата книга, в която е страшната тайна на бъдещето. Тогава именно Лъвът, когото посочват като единствения възможен кандидат, се превръща в „Агнец, като заклан“ (сиреч: жертвен!), а всички висши, присъстващи на обряда, го славословят с думите: „Достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите й, защото Ти бе заклан и със своята кръв ни изкупи за Бога“.

   “Лъвский”! Именно ”Лъвский” се е подписвал той. Но изследователите му, за които богословските му тетрадки сякаш не съществуваха, предпочитаха да извеждат от невежи хора басни за „лъвските му скокове”. Пък и това бе удобно за време, когато цялата стълбица от моралните добродетели се подменяше с революционните заслуги. А сам Левски много ясно и – трябва да му се признае – доста образно е обяснил същността на своята революционност: „Когато човек се намира в челюстите на един звяр, то по-напред трябва да избави животът си, а после да си купи фес за Великден”. Всъщност той затова и отрязал дяконската си коса, но грижовно я завил и предал на майка си да я пази – защото не се отричал от обета си пред Бога, а приемал вид, удобен за етапа на службата си. Иначе най-малкото – като дълбоко религиозен човек – не би го сторил на втория ден на Великден: навръх най-оброчния християнски празник!

   До сетния си час живял като монах на ангелския образ – отречен от всякаква горделивост (макар той сам да бил създал цялата Вътрешна революционна организация в България!), скромно, почти незабележимо. След като емигрантският комитет в Букурещ му натрапил за помощник бившия гарибалдиец Димитър Общи и през 1871 г. двамата трябвало спешно да отидат от Хисаря в Ловеч, Общи изтраял да върви пеш с Левски само докъм края на полето. „Понеже са срамувах да пътувам без кон, от Сопот наех един кон за 54 гроша“, заявил сетне той. И стигнал два дни преди „началника” си, който упорито пестял събраните от народа средства. От тефтерчето му, където безусловно е отбелязвал харчовете си до парá, днес можем да видим колко скромно, колко малко е хапвал. Без да го е ограничавал наставник, без да е бил скрит в манастирска килия, ами както бил сред изкушенията на света и зает с опасна, физически много трудоемка работа! 

 

Тайната на святия дар

 

Писмата му от неговото време показват, че той е гледал на Делото „за Народното Освобождение” като на „дело Българско” и затова „свята работа”, та не е чудно, че живеел като светец за нея. „Ние се отдаваме само на Бога и надеяме се на нашата собствена мишница”, пише той. За него „Храм на Правата Свобода” е България, затова венеца на борбата си вижда като „ще принесем веднъж за всякога жъртвата на народния ни жъртвеник, пред олтаря на „Чистата Свобода”. Личното му верую-правило е: „Чисто народният Българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил вече в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, Братя и сестри!!! От тирана! То за него няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. Която смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ и венец от Бога. Инак от това той не е Българин, не е христиенин, не е човек!” А идеалът му е: „Да венчаем отечеството си с(ъс) Златната Свобода!”

   Затова Левски е вярвал, че „да се спечели този свят дар, трябва по-напред да се жертва всичко, па и себе си”. Точен както във всичките си сметки е той и в кредото си: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя – губя само мене си”. Воден от вярното си чувство, той пишел винаги Българин с главна буква – като Бога! – и грях ни е на душата, ако смятаме това за малограмотност, та го поправяме! С главни букви, както може да се види в цитираните текстове, той пишел и ценностите, на които служел, които боготворял.

 

Величието в подвига

 

Някога наставниците на призваните за светци страдалци разпознавали кога човекът бил готов за подвига си по беззлобието му, по смирението му, по твърдостта му и по безстрашието му. Важното (както знаем от житията) било тези скъпоценни качества да се виждали ясно и от неизкушените, от миряните, от безбожниците дори, защото те били знак за изключителност и непоколебимост. Забележително е, че другарите на Левски са ни оставили много свидетелства за изключителната му обдареност с такива качества – сигурно защото са си давали сметка за какво говорят те. „Въобще той е съвсем неспособен да изрази вънкашен възторг и неговото наслаждение вие можете да забележите само по просияващото му лице и на задоволната му усмивка”, пише за него писателят Любен Каравелов. „Когато ние се намираме в най-критично положение, то той и тогава си е такъв весел, както когато се намираме в най-добро положение – допълва го поетът Христо Ботев. – Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее все весел”. Войводата Панайот Хитов добавя: „Левски беше неустрашим, не кусваше вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничкото нещо, към което имаше страст, бяха свободата и старите народни песни, на които той беше майсторски певец”. 

Предаден от всички, Левски се изправил пред имперската комисия съвсем сам. Но той познавал добре не само законите, ами и интересите, които движели този съд. Затова кротко, сякаш благо, наглед сговорчиво, той станал обвинител не на мюсюлманската вяра, а на институциите, които потискали християните. През цялото време той защитавал правото на народа си да живее достойно, съобразно с вярата и обичаите си – права, „осветени от Бога и от човечеството”, гарантирани му и от издадения Хатихумаюн (макар султанът да го бил подписал, отстъпвайки пред „великите сили”, за да спаси империята си). Говорел за теглото на хората и че колко им било додеяло от некадърното управление – в тая материя никой от заседателите не бил по-добре запознат от него с недоволството „долу”. знаел, че от такова изобличение съдиите вече много по-силно ги заболяло, много по-дълбоко ги засягало предизвикателството му, много по-точно ги уязвявало пред Европа, която най-после била узряла за промени тук, в земите ни и на основата на тези мотиви.   

 Но при всеки опит на съда да научел нещо за здравата част от революционната организация, Левски буквално измислял небивалици, в които се опитвал да обезцени сам голямото си тайно Дело. Когато го изправяли на очни ставки с вече проговорилите съзаклятници, той успявал да се ориентира какво са научили турците, та да спаси незасегнатите като показвал сговорчивост с имената на вече предадените. Обрекъл се за изкупител на всички: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и аз обикалях, за да им давам упование” – било обяснението му за неговата дейност.  

Макар нито за миг съдът да не взел превес над него, той не се изкушил да заеме героична историческа поза, а стоял смирен, сякаш сам обезличавал подвига си. Ала всички виждали, че е велик и никой – нито съд, нито чуждите кореспонденти на процеса – не изпуснали и една лоша дума против него. Усещали, че е човек от друга мяра, на голямото Дело. Навярно някои тайно си взели едно на ум, че може би бил съслужител на Божи промисъл...

От съда – съвсем по пътя, изминат от плеадата новобългарски светци – той получил венеца за мъченическия си подвиг: клупа от бесилото на 18 февруари 1973 г. По божествена традиция (за която турците не си и дали сметка), мястото на неговата мъченическа смърт било обичайното за повечето сердикийски светци:  в района край хилядолетната базилика „Света София”. 

В паметта на народа човек като него щеше да си остане Лъвский може би и без съда, и без бесилото. Но пътят, който следвал, ги предполагал и затова той не се укрил при вестта за предателството – за да направел равностойно свято делото на бореца за национална свобода с подвига на светеца.

                   

Автор: Христо Буковски