Онлайн конкурс 2020 за литературно есе за деца до 18 години на тема „Перущица през вековете“

Участници

1. Виктория Гешева VII кл.

2. Васил Дардов VI кл.

3. Петър Попов IX кл.

4. Мария Дамянова VII кл.

5. Гергана Симонова  V кл.

6. Ивелина Терзийска VII кл.

7. Атанас Табащки VII кл.

8. Ева Богомилова  IV кл.

9. Стефани Видолова VII кл.

10. Марина Витанова VII кл.

Носител на „Награда на публиката“  -  Васил Дардов, VI клас

Носители на „Награда на ИМ Перущица“

Първо място –150 лева с грамота - Васил Дардов,  VI клас

Второ място –100 лева с грамота - Ивелина Терзийска,  VII клас

Трето място – 50 лева с грамота - Мария Дамянова, VII клас

Трето място – 50 лева с грамота - Петър Попов,  IX клас

Проявленията на таланта при авторите наподобява съзряването на плодовете – едни съзряват още преди лятото като черешите, други достигат своята сочност и сладост след месеци чак до есента. А има и дарования като при дюлите и зимните круши – набират бавно сила, за да бъдат на мястото си когато другите са преминали. Затова класация на ученически творби не може да бъде меродавна за възможностите на техните автори, а само да покаже какви са им позициите в текущото класиране. Журито се съобрази със следните критерии:

– самостоятелност

– познаване на материалите в сайта на Музея museumperushtitsa.com /най-новите разработки на историческото минало на Перущица/

– оригиналност в стиловото изразяване и подбора на придружаващите текста фотографии

Васил  Стоянов Дардов, VI клас в ОУ „Петър Бонев” , гр. Перущица . Богатият фактологичен материал е „усвоен” и разказан наистина „от свое име” – като история, която познава, и с която живее. Неговото есе се откроява сред останалите с преразказаните преданият и топлотата, с която е намерил мястото на рода си и родовото си наследство около знакови исторически обекти.

Ивелина А. Терзийска  VII клас в ОУ „П. Бонев”, гр. Перущица. Есето е написано с изявено публицистично умение на автор, който вещо поднася фактологическия материал като го обживява с личното си отношение към разказаните събития и обекти. Ивелина Терзийска търси да въвлече читателя в съпреживяване на онова, което я вълнува и с което се гордее. Нейният подход към конкурсната тема е на писател-популярозатор, който търси – и ще спечели! – почитатели на своя град!

Мария Гошева Дамянова – VII клас, ОУ „Петър Бонев“, Перущица – много добро познаване на историческите факти от историята на землището, от най-ранните периоди до сега. Разказът ѝ е увлекателен, богато наситен, много добре осмислен и структуриран. Мария Дамянова намира и отбелязва правилно онези събития, които, без съмнение, са най-съществените в историческото развитие на селището, дали своето отражение и в днешно време.

Петър Росенов Попов - IX клас в НХГ „Цанко Лавренов“, гр. Пловдив – вещо, върху основата на богат и добре осмислен документален материал авторът е избрал да се съсредоточи върху събитието, което днес емблематично се свързва с Перущица. Той е подходил към темата отговорно и е съумял да го изведе като закономерна последица от предпоставките, на които перущенци са дължали своето благоденствие и самочувствие. Съпричастноста, с която излага своето есе, е постигната интелигентно, без преситеност и патос. 

"Перущица през вековете" 

Васил  Дардов

Има исторически сведения, че на мястото където е разположена днешна Перущица е имало селище ое през новокаменната епоха. Хората са избрали това място поради добрите условия за живот, които е предоставяла природата: извори, плодородни почви и благоприятен климат. Сред най- известните места с източници на води е това в Пастуша. Близо до „Червената църква” в местността „Дяковица“ има свидетелства за древно селище, което датира от 7 000 г.  до 1000 г. пр. Хр. или територията е била населявана от неолита, халколита и желязната епоха.

Години след това по тези места се заселват траките, които създават уникална култура. Селището, което изграждат съществува и по време на Римската империя. Следите им могат да се открият в 29 надгробни могили, които намираме днес : Банова, Духова, Разсечена, Андреева, Калоферова, Карпуз, Кирчева,която е направена по времето на Александър Македонски и други. При археологически разкопки в Духова могила са открити бойни колесници, мраморна глава на мъж, статуи на антични божества, оброчни плочки и много монети.

Един от най- древните запазили се през годините паметник е „Червената църква“. Носила е името на Света Богородица и е събирала вярващи още през IV век. От римската епоха са останали римската баня, която се намира близо до днешния Винпром, римски път, който започва от Младежкия дом, следи речното корито, минава по Демировата къща, по- нагоре през Тотовата къща, Тилевите къщи, Лачковото място, Воденицата, параклиса „Света Петка“ и продължава чак до село Скобелево.

Моите възрастни баби и дядовци са ми разказвали, че в южната част на нивите ни, близо до с. Йоаким Груево е имало друг по- малък римски град , който се е казвал Цинципарец. Наричали го още „Златния град“, защото се носела мълва, че повечето римски управници държали златото и скъпоценностите си там.

През Средновековието по тези места се издига внушителен град с името Драговец. Той се е разпростирал до съседните селища Кричим, Устина, Куртово Конаре, Перущица и Пастуша…

В годините на османска власт перущинци сме били много  смели и непокорни хора. Носят се много легенди за това. Една такава разказва за чудно красива девойка,  която живеела в естествена пещера на мястото, където е сега параклисът „Света Петка“. Тя се казвала Петка. Един ден, когато  излязла   на чист въздух, оттам минал пашата със заптиета си и видял девойката, седнала на един камък да чете книга. Хванали я и поискали да я потурчат, но тя отказала. Измъчвали я три дни, но тя издържала на всичко и за да се отърве от мъките се обесила с дългата си коса.

Високо в планината над Перущица се издига една скала, която носи името  „Момица“. Легенда разказва за девойка, също много красива, която турците искали да потурчат, но тя скочила от скалата и сложила край на живота си.

Мястото на което живеем е свято. Тук е имало четири манастира „Свети Тодор“, „Свети Георги“,“Свети Никола“ и „Свети Влас“. Първият е най- голям и е горен три пъти от турците. Намира се от дясната страна на реката и е мъжки манастир. „Свети Георги“ е женски манастир и се намира също от дясната страна на реката, а от лявата са „Свети Никола“, който е мъжки манастир и „Свети Влас“, който е   женски манастир.

Носи се легенда за манастира „Свети Георги“,която разказва за семейство, което нямало 10 години деца и един ден мъжът казал на жена си да постят три дни и той щял да отиде в пустинята , за да помоли Господ да ги дари с дете. Направили го. Разбрали се с Господ, че ще има момче, което трябва да кръсти Георги и когато стане на 10 години да го даде курбан. Станало му мъчно на бащата, но се съгласил и се върнал вкъщи. Всичко станало, както било наречено. Когато времето за обещаното дарение дошло, бащата взел със свито сърце да точи ножа и изведнъж на вратата се почукало. Мъжът отворил и видял един ангел. Той носил в ръцете си агне и казал , че Господ го праща, за да заколи него вместо детето. В знак на благодарност бащата дарил пари за построяването на манастира. 

В центъра на нашия град има училище , което наричаме Даново. То винаги е било център на просвета и  култура, но  и на  идеи, станали двигател  на Априлското въстание, в което са се обсъждали идеите на Васил Левски и апостолите от Четвърти революционен окръг.

В най- високата част на града има паметник, издигнат на едно важно за нас място. Там се събирали турците от село Тъмраш, дошли да ни избият, за да вземат имотите и богатствата ни. С последни  усилия възрастните ми съграждани правят опит да спасят живота на колкото могат хора и изпращат  трима парламентьори , за да говорят за примирие. Те са убити. Днес там има паметник. 

Най- героична е саможертвата на нашите хора, а и не само наши, в църквата „Свети Архангел Михаил“, а те са Кочо Честименски, Спас Гинов, учителката Бота Ботева и майка й и още много родолюбиви българи, които сами посягат на живота си. Вместо олтар там днес са изписани имената на нашите предци, които са загинали за свободата ни. Когато застанем там откриваме нашите фамилии и неволно потръпваме.

Много са паметните плочи в моя град. Разходката из него е разходка във времето. Това е място на легенди, предания и разказ за епична саможертва. Вечер, когато се събират нашите възрастни баби и дядовци често отварят дума за минали времена. Искат да помним и обичаме нашето място.Да пазим кръвта си като руйното червено вино и обичаме рода си. Да предаваме спомена за хората, които са живели и загинали за този град и смело да вървим през вековете.

"Перущица през вековете" 

 Ивелина А. Терзийска

Посвещавам това есе на моите братовчеди Мартин и Емили, които растат и живеят в САЩ, на Дари и Заки, които растат и живеят във Великобритания, както и на всички българчета по света, които са далеч от свещените български земи, за да помнят, за да знаят и да предадат историята на родния ни град. 

Преди много години, още преди да бъде открита Америка от Христофор Колумб, по родните ни земи са живели хора с богата култура.Още в древността Перущица и районът около нея заемат особено място в историческата памет на България. Тази местност е богат извор на археологически находки, които свидетелстват за хода на нашата история.

На територията на Перущица са открити богати археологически свидетелства за праисторически селища, които са съществували през новокаменната, меднокаменната, бронзовата и желязната епохи, т.е. в периода 7000 - 1 000 г. пр. Хр. Културното развитие в района продължава без прекъсване през Античността и Средновековието, като свой отпечатък върху него оставят траките, македоните, келтите, елините, римляните, българите, византийците, латините, турците. Четейки и събирайки исторически факти за моя град, пред очите ми се разкриха картини от неговото създаване и играждане като културно и духовно средище, през неговото многократно опустошаване и опити на нашественици да бъде заличено и опустошено, до днешни дни, когато аз стъпвам върху тази земя, земя свещена на моите деди, на хора, чиято съдба е и моя.

Ако имах машина на времето и можех да ви върна в миналото, щях да започна виртуалната ни разходка от древния Драговец, който по всяка вероятност е бил разположен на 2-3 км. от днешните му граници – от днешния перущински квартал Пастуша до Устина, Кричим и Куртово Конаре.По развалините, които са останали до днес се установява, че градът се е състоял от пет части. Първата част е разположена на територията на днешния Кричим. Втората най-голяма част е била разположена на тези места, които обхващат Куртово, Селище и Стара Пастуша.В Стара Пастуша освен това има развалини от църква, за която старите хора казват, че се е наричала .„Св. Троица”. Третата част се е разполагала в околностите на днешна „Пастуша” (село от 20 къщи българи) и включва църквите „Св. Дух”, „Св. Георги” и манастира „Св. Богородица”. От него до днес е оцеляла само една четвърта част от църквите му, която сега се нарича Червената църква, и изглежда е построена от Източните Римляни (Византийци). Всяка година на третия ден на Възкресение от околните села се  е правил събор, който може да се сравни с Олимпийските игри.  Църквата е изградена от червени римски тухли, разположени върху масивна каменна основа, на което дължи популярното си наименование. Изследователи предполагат, че първоначалната сграда е представлявала мартирий (мавзолей) , в който са били поместени саркофазите на седем (неустановени до момента) мъченици, загинали за утвърждаването на християнската вяра. Сюжетите и изображенията на този храм вълнуват много изследователи, които описват Архангел Михаил, облечен в императорски костюм, свети Георги яхнал бял кон и държащ копие и богато украсен щит, 18 бюстови медальона изобразяващи крилати млади жени, разположени върху северната арка, за които се смята, че не са ангели, а гении, персонифицирани човешки добродетели и природни стихии.

Около църквата „Св. Дух” перущенци са разкопали и извадили различни метални изделия. Едни от тях са били изгнили и не се разпознават ясно, освен осем обръча на колела от каруца и няколко човешки образи, излети от жълта мед. Четвъртата част е била отдалечена на юг от третата, от която три четвърти сега са лозя, ниви на перущенци, а една четвърт от нея обхваща Перущица – село от 250 къщи. Тук се виждат много къщи и развалини. Из тях се намират големи пръстени съдове (кюпове), в които могат да се съберат трима души. Виждат се също и църковни развалини, от тях са: ”Св. Троица”, „Св. Павел”, „Св. Димитър” и „Св. Неделя”, които са извън Перущица и са на север; „Св. Георги” и „Св. Никола” на юг, а „Св. Спас” вътре в селото. А петата част е била разположена около Устинско блато и на мястото на днешна Устина. Градът сякаш оживява пред мен с красивите му храмове, с усмихнати хора и препускащи колесници, хора като всички нас – овчари, земеделци, боляри, ковачи, майстори на древни занаяти. Но картината избледнява преди покоряването на България от турците,когато красивият град бива разрушен от ордите на турския пълководец Лала Шахин през 1364 г. Опитите на турските нашественици да помохамеданчат българското население не успели. По-късно селището било ограбено и опожарено отново през 1794 г. от кърджалиите на Мехмед Синап. 

Отглас от тази „златна епоха“ на Перущица остават прекрасните архитрави, които днес се намират във Историческия музей. Мащабът и видът на селището, разбира се, обясняват част от съдържанието на самото название Драговец – град на блага и драгоценности.

За археолози, иманяри и други авантюристи Перущица отдавна е синоним на едно безценно, до днес неоткрито приказно съкровище. По думите на братя Шкорпил , още през 1850 г. Никола Мараджи идва в Перущица от Цариград със султански ферман да търси „голямо имане“. Отправя се директно към Духова могила. Онова, което търси Мараджи, са „заровени талиги“, които в местното предание битуват като „златни колесници“.  Твърди се, че султанският „археолог“ бил разочарован от разкопките, които направил. След като не открил нищо, си заминал и повече не се върнал. Твърди се също, че уж след случайна находка на колесница в района, при Духова могила десетина години по-късно правят разкопки австрийският вицеконсул Берти и руският консул в Пловдив Найден Геров. Артефакти от Духова могила се пазят в музеите в Париж, Санкт Петербург, Атина и София. Само можем да гадаем колко и какви от тях се спотайват в частни колекции. Днес, уви, Духова могила е буренясало, около десетметрово хълмче, скрито за окото на непосветените до перущинската винарска изба „Пълдин“.

Продължаваме нашето пътуване в древността и стигаме да една крепост, която се е простирала „Като диамант в скален пръстен“ - крепосттта Перистица, основана от траките на  по-малко от 3 км южно по права линия от центъра на града върху висок скалист хълм с отвесни склонове на изток, запад и юг. Основната част от укреплението е разположена на заравненото било на хълма. Останалата част от крепостта е сгушена  между непристъпните скали, където са разположени отделни крепостни стени преграждащи малкото места, през които може да се достигне до върха. Крепостта е основана от траките, като всички скали носят белези от култова дейност. Има много изсичания и скални шарпани. Крепостната стена е градена от местен, обработен камък, подреден по лица и споен със здрав бял хоросан, като крепостната стена има дебелина около 2 м. Стените са запазени на отделни места на височина до метър, като в тях се забелязват леглата на дървени греди – с антрачна система. В северозападния ъгъл  и на западната стена се забелязват останки от две кули. По всяка вероятност на северната стена има още поне една кула, но терена е гъсто обрасъл с  люляк и не може да се установи със сигурност. Теренът е обсипан с фрагменти от битова керамика. Крепостта е мъчнодостъпна и трудно превземаема. На източния ѝ край се издига висока, остра скала,  получена от изветряне, заради която хълма често е наричан и „Острия камък“. Крепостта Перистица е била важна част от Севернородопския отбранителен  пръстен, част от който са били и Кричимските крепости и крепостта „Устина“.Тя е изиграла основната си роля през периодите, когато сблъсъците между  Източната Римска империя и България са били най- ожесточени.

В непосредствена близост до  останките на крепостта Перистица се намира перущенският манастир “Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”, наричан още „Св. Теодоровци” или „Св. Тодор”, той се намира на 6-7 километра южно от Перущица, в посока по-навътре и по-нависоко в склоновете на Родопите. Мястото е живописно, обградено е в полукръг със стръмни скали, наблизо има поток и аязмо. Местната историческа памет обвързва създаването и на манастира, и на крепостта, със знаменитата Червена църква (IV - VII в.). От устното предание, достигнало до нас чрез възрожденската историография, се знае, че като скит на този манастир, или като лятна постройка за монасите, е бил създаден  манастирът „Св. Тодор” по-горе в склоновете на Родопите. Гръцкият изследовател на местната история Миртилос Апостолидис, роден в Пловдив, счита,  че основаването на манастира „Св. Тодор“ следва да се отнесе между VIII и XII век. Горната граница идва от едно сведение в „Алексиада” на  Анна Комнина за голямо строителство на манастири в полите на Родопите, извършено от император Алексий Комнин (1081-1118 г.) „Св. Тодор” е бил разрушен в хода на османското нашествие и известно време е бил в запустение. Известное, че през XVI-XVII в. светата обител е възстановена и отново е център на духовен живот.През втората половина на XVII в. и особено през следващия XVIII в. перущенският „Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” се оформя като едно от почитаните духовни средища в епархията, вписвайки се в числото на т.нар. Осем пловдивски манастира с по-особено значение за вярващите в епархията са: Бачковски „Св.Богородица”, Кукленски „Св. Св. Безсребреници”, Воденски „Св.Св. Кирик и Юлита”, Мулдавски „Св. Петка”, Белащички„Св.Георги”, Перущенски “Св. Св. Теодоровци”, и два кричимски – „Св. Богородица” и „Св. Св. Безсребреници”.Областта, в която е разположен манастирът „Св. Тодор” – северните склонове на Родопите, и особено вътрешността на планината, става зона  на усилена ислямизация. Враждебността на фанатизирани мюсюлмани срещу християнската светиня довежда до няколко нападения и опожарявания на  обителта. Първото е през 1657 г., но скоро след това братството се съвзема от разорението. Между1778 и 1795 г. манастирът е опустошен и от кърджалиите на Мехмед Синап. Перущица, също съсипана от кърджалийските орди, се съвзема с мъка от разрушенията чак до началото на следващия XIX в., за възстановяването на „Св. Теодоровци“ дълго време няма сили и средства. В съчинението на свещеник иконом Константин от 1819 г. „Описание на Филипополската епархия”, издадено на гръцки език във Виена, Перущенският манастир е споменат като съществувала някога обител, но от няколко десетилетия разсипана и превърната в пепелище от разбойниците.Новото въздигане на манастира започва през 1821-1822 г.Новата манастирска църква била готова в началото на 1876 г.  Но щом на 27 април 1876 г. перущенци въстават, поелата орда башибозук от мюсюлманските села в Родопите ограбва, разсипва и опожарява християнската светиня на 28 април/10 май. Черните пушеци от пожара се виждат отдалеч –„страшна и едновременно величествена гледка, сякаш вулкан бил избухнал в планината.”  стават мрачно предзнаменование за предстоящата съдба на Перушица. Манастирът „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” не се възстановява повече. Последният монах от обителта, отец Леонтий, остава да служи като енорийски свещеник след Освобождението в единствената оцеляла църква в Перущица „Св. Атанасий”, която съществува и до днес.

Пътувам във времето и се пренасям  в онези години от 1847 до 1850 г. Виждам  перущенци, които строят изцяло със собствени средства и дарения църквата „Св. Архангел Михаил“ – масивна, трикорабна църква с каменна настилка и красиви икони изписани от зографа Станислав Доспевски, прекрачват прага на църквата на осми ноември 1849, когато я освещават. Всички смирено държат в ръцете си запалена свещичка и тайно се молят за освобождението на България. 

1850 г. е – перущенци издигат представителна сграда за училище на своите деца „Св. Св. Кирил и Методий“ или т.нар. по-късно Даново на първия учител Хр. Г. Данов. Училището е завършено от Пазарджишки майстори, доброволния труд на перущенци и материали останали от изградената преди това църква. Христо Груев Данов, когото считат за патриарх на българското книгоиздаване и книгоразпространение, преподавал в Перущица в продължение на три години –от 1850 до 1853-а. Той  въвел светското смесено обучение на базата на взаимообучителната „ланкастерска метода“. Всички занятия    се извършвали на български език. Изучаваните предмети съвпадали с повечето от тези на западноевропейските училища, но не липсвала и насъщната  религиозна подготовка. Били допускани до образованието и момичета, нещо необичайно за средата на 19-ти век в поробена България. След 1853 г. в Дановото училище са преподавали още: Драган Манчов – Дядото (впоследствие също книгоиздател на художествена литература), Петър Бонев (ученик на Христо Г. Данов и после предводител на въстанието в Перущица), Димитър Лачков (първият етнограф и публицист на Перущица), отец Стоимен Атанасов, учителката Бота Ботева и много други.От 1862 г. сградата на Дановото училище функционирала и  като читалище “Петър Бонев“. 

Краят на април 1876 г. – не искам да поглеждам  в миналото на Перущица през тази година и в тези мигове- чуват се гърмежи, писъщи, ридание, молитви към Бога. 600 души са в църквата „ Св. Архангел Михаил“, църквата , която съградиха с радост, с трепет, сега ги е прегърнала в своята каменна прегръдка, за да ги предпази от безумството на тъмрашлии, устинчени и войската на Рашид Паша. Перущица въстана срещу пет вековното робство!!! Снарядите, разбиват покрива на храма, а храмът е като пещ – задушен, тесен и с въздух горещ.... Последен подвиг на 23 –ма предани на Христос  мъже, жени и деца, които осбождават духа от телата си, за да не бъдат осквернени от друговерците. Най-тежките дни на Перущица и най-славните....Винаги плача, когато се връщам в този момент....

Част от покрива на Дановото училище също се срутва заради детонациите от артилерийския обстрел на съседния храм. 

Дописките в западната преса продължават да показват потресаващи картини на зверства: “Около Перущица земята е покрита с лешове и въздухът е отровен с вонящи изпарения” - пише “Куриер Д’ Орион” (Световната 1978: 97). “Църквите им са били бомбардирани и около 1000 души, повечето жени и деца, са били избити. Селото им било ограбено и изгорено съвършено. Много жени са били обезчестени” (Световната 1978: 109). От двете хиляди жители на Перущица останали живи 150 старци и деца, които бродят из развалините, където са изчезнали всичките им близки. Всички мъже били избити, а от жените, които се спасили, били отведени в робство”

Английската журналистка Лейди Странгфорд (убеден българофил) посещава страната ни през август 1876 г. като член на европейската комисия от дипломати и представители на турското правителство.Такава картина заварила лейди Странгфорд при пристигането си в Перущица. Незабавно трябвало да се съберат оцелелите, да се нахранят и облекат и им се окаже медицинска помощ. Появили се заразни болести, най-вече тиф, не трябвало да се чака нито ден. Със събраните 30 000 лири от дарители в Англия, тя възстановява Дановото училище и го превръща в болница. От ноември 1876-а до април 1977 г. там се лекуват от тиф и дизентерия оцелелите след въстанието около 150 души...

Вървя по улицата и се прибирам към дома. Улицата ни се казва „Юджийн Скайлер“, кръстена на известния американски учен, изследовател, журналист и дипломат, който отразява априлското въстание. Благодарение на неговото дело и прочут доклад истината за извършените от турците жестокости излиза наяве, въпреки че европейската дипломация се опитва с всякакви средства да прикрие страданията на българите.

От улицата ни стига на площада и спирам пред Историческият музей – призван да събере и подреди не само историята на града, а да осмисли и популяризира преданията,документите от хилядолетното минало на района, да извади от забрава старите селища, тракийски могили и знаменателни храмове.

Чувам детски смях, децата играят на площада „27-ми априлий“ и съм сигурна, че няма нищо по-хубаво от свободата! Гордея се, че съм потомка на този малък , но значим град!

"Перущица през вековете" 

 Мария Дамянова

Макар и малък, град Перущица има хилядолетна и богата история. Своят отпечатък тук са оставили траки, римляни, византийци, славяни, българи и др. Множеството разкрити археологически паметници в района показват едно богато културно разнообразие, натрупало се вследствие на  застоявалите се през вековете представители на различни народи и етноси.

Най-ранното човешко присъствие е засвидетелствано от намиращите се на около 1,5 км североизточно от града (при карстовия извор Пастуша до „Червената църква“) останки от праисторическо селище, което е съществувало през неолита, халколита и бронзовата епоха или в периода от 7 - 6 000 г. пр. Хр до към 1 000 пр. Хр. Добрите условия за духовно и материално развитие около извор Пастуша довело до разрастване на селището и увеличаване на броя на населението му, а впоследствие и до разселвания и основаване на други праисторически селища в близката околност – района на Пастуша, Перущица и Брестовица. Свещеният извор

и скално светилище стават център, около който се формира тракийско селище, просъществувало и през римската епоха (I–IV в. сл. Хр),  и през последвалите исторически периоди. За съществено тракийско присъствие в района свидетелства и наличието на значителен брой надгробни могили (29), сред които най-известните са Духова, Банова, Горката, Андреева могила. В околностите на Перущица са разкрити останки и от други тракийски и римски селища, както и от една малка крепост - „Калето“ (северозападно от града).

През късната античност (IV-VI в.), над скалното светилище при извора Пастуша е изградена внушителна  раннохристиянската църква, известна като "Червената църква". Впечатление прави оригиналният ѝ архитектурен план с уникално четириконхално ядро, датирано от края на IV в. Наличието на такава грандиозна култова сграда, говори, че още в зората на християнството, намиралото се в близост до църквата селище е играело значителна роля в духовния живот на областта.

Предполага се, че днешният Перущица е наследник на античното селище, което след заселването на славяните по тези земи приема името Драговец.         

 Установено е, че в радиус от около 5 км от Драговец са били разположени 10 крепости, които са пазели подстъпа към града от всички страни. Три от тези крепости се намират южно от Перущица: "Градището", "Момино кале" и "Перестица". Селището и  прилежащите му отбранителни съоръжения продължили живота си и през средновековието. Тогава укрепленията в планината, като крепостта „Перестица“, са били важна част от севернородопския отбранителен щит. По време на Второто българско царство (XII-XIV в.) тези крепости са играели важна роля при сблъсъците между Византия и България и са преминавали ту в едни, ту в други ръце. Историческите извори сочат, че през този период Драговец е голям български град. Според византийския хронист Георги Акрополит:  „живущите там били българи и отхвърляли игото на чуждоплеменниците (т.е. Византийците)”.

СРЕДНОВЕКОВИЕ

Вероятно през времето на Второто българско царство е бил основан известният в миналото Перущенски манастир "Св. Тодор", останките на който се намират на 1,5 - 2 км южно от града, в близост до крепостта "Перестица".

Драговец и крепостите са били разрушени от османските завоеватели през втората половина на XIV в., от ордите на пълководеца Лала Шахин. Moжe да се приеме, че приемник на разореното българско селище е възникналото в някой по-късен период село Перущица. Първи писмени сведения за последното намираме в османските данъчни регистри. То се споменава в опис на войнуците за Пловдивски санджак от XVI в.: „Пейо, син на Трендафил, вместо него, от с. Перущиче“. Този документ свидетелства, че по това време Перущица вече е съществувало и в него са пребивавали войнуци – българи на служба в османската войсдка, които са ползвали определени привилегии (данъчни облекчения). Интересно е, че в същия този опис на войнуците е записано и село Пастуша (днес кв. на Перущица), но с 5 войнука (Манол, Христан, Апостол, Богдан и Наско), което дава основание да се предположи, че то е възникнало по-рано от с. Перущица (това, което е било на днешното му място).

Характерно за селото е, че през всичките векове на османското робство населението му запазило българско – християнско самосъзнание.

Дори и по време на големите зулуми в средата на XVII в., когато почти цялото население на Западните Родопи (Чепинското корито) било принудено насилствено да приеме исляма, опити на турците да помохамеданчат перущенци не успели. Цената, която платили тукашните горди българи била изразена в множество изпепелени къщи и изселване от родните огнища. По-късно, през 1794 г., селището било отново ограбено и опожарено, от кърджалийските банди на Мехмед Синап. През XVIII век в Перущица са се заселили бежанци – българи от най-западните предели на Балканския полуостров (дн. Албания и Епир).

ВЪЗРАЖДАНЕ

През Възраждането, будното национално самосъзнание и ревностният дух на перущинци достигат най-големи постижения, както никога дотогава. Тогава в селото живеели и работили видни просветители и дейци на национално-освободителното движение, като: Петър Бонев, Спас Гинов, Кочо Честименски, Васил Соколски – Докторът.

Стопанският просперитет и духовният напредък на Перущица през XIX в. дават изражение в създаването на редица културни учреждения. През първата половина на века е издигната възрожденската църква “Св. Архангели Гавраил и Михаил” (1847 г.) и първото начално училище, в което първи учител е бил свещеникът П. Рипчев, като отначало обучавал деца в дома си. Негови приемници са били Ст. Б. Николов от с. Цалапица, Кр. Ненчев от Етрополе, П. И Ст. Рипчеви, Т. Михайлов, който донася препис от Паисиевата история в селището и др.  Приемник на това школо е светското „Даново училище“, в което първи преподавател е бил бележитият български просветител Христо Г. Данов, въвел през 1850 г. взаимоучителния метод. През 1853 г. той открива и девическо училище, с което се образува едно от първите смесени училища в поробена България. Читалище „Просвета“ е основано през 1862 г.

През 1869 г. самият Васил Левски полага основите на таен революционен комитет, чиято дейност е възобновена по-късно (през 1876 г.) от Георги Бенковски. Перущица е едно от първите селища, започнали подготовка за въстание.

След избухването на Априлското въстание в Перущица на 23 април 1876 г., перущинци удържат седем дни непрестанните атаки на многократно превъзхождащия ги по брой и въоръжение противник. Те са принудени да се бият срещу освирепелите тълпи на 5 000 – 6 000 башибозуци, предвождани от тамрашлията Адил ага, а на 29 април пристига и турска редовна войска начело с Решид паша. Едва когато топовете разрушават покрива на въстаническата крепост - църквата “Св. Архангели Гавраил и Михаил”, в която били събрани около 600 старци, жени и деца, въстаниците  прекратяват съпротивата. Турците ограбват селището и опожаряват 350 къщи. В черквата загиват 347 души, начело с Петър Бонев - другар и съратник на Раковски и Левски в Белградската легия и водач на въстанието в града. Безпримерен героизъм и саможертва проявява неговият съратник Кочо Честеменски. Виждайки, че няма спасение от налитащите башибозуци в беззащитната вече църква, той убива жена си и децата си и сам слага край на живота си. Последван е и от други. Геройски загиват и останалите водачи на въстанието - Спас Гинев, отец Тилев, д-р Васил Соколски. Впоследствие костите на тези мъченици са събрани и погребани в същата тази черква, за да ги помнят хората.

През юли 1876 г., Перущица е посетена от френския журналист Иван дьо Вестин, който докладва, че след зверското потушаване на въстанието в града са останали 150 „старци и деца от оригиналното население от над 2000 души“.

Перущица е освободено от османско иго на 3 януари 1878 г., но след Берлинския договор от 13 юли 1878 г., селото попада в автономната и васална на Османската империя област Източна Румелия. Според първото официално преброяване от 1884 г. населението му наброява 2 053 жители. Гражданите на Перущица са от първите, обявили се за Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. 

"Перущица през вековете" 

„Свободата, родена от кръвта на героите“

Петър Попов

„…Перущице бледна, гнездо на герои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!...“

(из стихотворението „Кочо“

от „Епопея на забравените“

на Иван Вазов) 

Българската земя е пропита с кръвта на дедите ни, дали живота си за свободата, обединението и независимостта на Родината. Няма местенце на територията на държавата ни, което да не пази свиден спомен за своите герои. Разделението на „повече“ или „по-малко“ достойни е неуместно, защото всяко историческо време ражда своите герои. В различните епохи от развитието ни обществото се намира на различно ниво от своето културно, духовно, политическо развитие. Това определя и характера на войните, целите в тях на отделните народи и нации. Едно нещо остава винаги неизменно – Свободата, тази висша човешка ценност!

Свободата на един народ се измерва с жертвите, които той е дал, с изплаканите майчини сълзи по загубените рожби, с пропитата земя от кръвта на братята, бащите и дедите. Но Свободата се измерва най-вече с героизма на онези смели жени и мъже, млади и стари, които дръзват да надигнат глава и да се впуснат с пламенна жар в борбата за своята независимост. 

Българският Ренесанс – Възраждането, ражда онази плеяда от будни българи, които подготвят народа за въстание срещу чуждото подтисничество за извоюване на националната свобода. Българското възраждане е период на коренни промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот. Две са основните посоки на промени в културната и в духовната област - новобългарското просветно движение за освобождаване на образованието и културата от елинското влияние и борбата срещу гръцката църковна власт за църковно обособяване и независимост. Историческото време поставя началото и на стопанския просперитет, и на духовния напредък на редица по-големи населени места в България, сред които е и Перущица. Във възрожденска Перущица живеят и работят видните просветители и дейци на националноосвободителното движение Петър Бонев, Спас Гинов, Кочо Честименски, Васил Соколски-Докторът. Под знака на общите промени и тук започва постепенно изграждане на църкви и създаване на български просветни (училища) и културни (читалища) учреждени?