Тайните на върбовата клонка
По традиция, наследена още от предците ни траките, нашите хора изконно вярват, че с Бога не се общува като стоиш на колене пред него, а като Го приемеш в себе си. Дори на черквата се гледа по-скоро като на знаков символ и духовен стожер за селището, а не като на място, където единствено можеш да общуваш с Изначалния.
Обаче на Връбница неизбежно вием опашки пред храмовете, поради което си имаме смущаващата чуждите уши поговорка:
- Кога ида в черква, все върба ми дават!
Трудно е да отсъдим дали е тръгнала като лакардия от хлевоуст зевзек, или от мъдрец – като подказка към потулено познание. На пръв поглед тя свидетелства, че – ако ще и веднъж годишно да е – в този ден няма как българинът да не влезе в храма, защото тогава ни дават върбови клонки, които са осветени по време на всенощното бдение от съботната вечер. Тях трябва да държим в ръце на службата в храма, а след това да ги отнасяме в домовете си за здраве и като възпираща сила срещу всякакво злотворство (та затова ги слагаме пред домашната икона).
Според изконния ни народен обичай обаче, венчета от върбови клонки се закачват още сутринта над портите на всяка къща, та с опашките за осветените вейки сетне пред черквите изглежда поднасяме реверанса си пред общодържавната духовна институция. Всенощното бдение в храма очевидно е наследило (и преосмислило?) древно тайнство, свързано с изконното вярване по нашите земи, че в тази нощ „разпускат умрелите“ от отвъдното. Целенасочената половинвековна безбожна битка с религиозната вяра на народа ни почти заличи и спомена, че преди изгрева на този ден жените (тези надомни наши чародейки!) са отивали и на гробищата с върбови клонки, та – след като прекадят гробовете на своите родственици и „им прелеят“ вино и вода, а щом сетне „опалят гроба“ с огън от плява, забиват вейките в могилата...
Определено е заменателно, че в такова време преди 1985 години Иисус е влязал в Йерусалим. В случая не е важна датата, а денят – след пълнолунието подир Пролетното равноденствие. Всеки начетен човек знае, че събитето е свързано с еврейският Празник на Освобождението – песах. Названието му произлиза от арамейската дума „пасха“ и значи „преход”, „преминаване”, „изход”, та – като се съобразим с подсказката от нашия надгробен ритуал – трябва да признаем на предците си твърде умелата в такъв ден замяна на палмовата клонка с върбова. Тя е както човека – стига да я бучнеш на влажно място и се хваща! Но… свита на венец, тя вехне и магично затваря пътя обратно към дома за духа, който трябва да продължи към новото си възсияване…
Нашите посветени предци разбирали възкресението именно като преход. „Бащата на историята“ Херодот е описал как духовният учител и жрец на траките-гети Залмоксис (VІІ-VІ век преди Христа) поръчал да му направят гробница и да го затворят в нея за да докаже на своите последователи, че животът е не еднократна авантюра и не свършва с гроба. Не бързал, чак след три години излязъл. А понеже седем столетия пък преди него и Орфей е излизал от оня свят, когато през 52 година с апостол Павел в устието на Места акостирал и евангелистът Лука, той подсказал на траките кой е Христос като им нарисувал разпятие, но с Орфей на кръста. Така нашите мъдре предци веднага осъзнали, че и Иисус се е явил сред хората като техните древни учители – воистине като човек и изцяло човек, докато богословите векове наред са спорили до бой по църковните си събори как Той е можел да бъде едновременно напълно човек и напълно Бог едновременно)…
Сигурно знаете, че попътно към Европа Павел и Лука посетили на остров Самотраки най-прочутото тракийско светилище от древността, та – озарени от Премъдростта Божия – са знаели, че на европейския континент нямало поне да ги посрещнат варвари.
Автор: Христо Буковски
