Дивната история на Кръстовден

На Кръстовден, 14 септември, трябва да застелете с нова тъкана покривка масата, на която попът ще положи църковния кръст когато ви посети вкъщи да поръси с осветената от него вода дома ви, хармана и поднесеното на трапезата. С нея трябва много да се внимава, защото е ден на строг пост, в който се „говее за кръста“. Слагат се само постни храни, но в никакъв случай червен пипер, домати, червени репички, червени ябълки и червено грозде. Затова пък е тъкмо време за зелник с праз лук, печена тиква, бяло грозде и за Кръстовата пита (Кръсташката), която трябва да омеси най-възрастната жена в домакинството като я украси кръст преди да я опече. 

Ако кога идете на черква все върба ви дават, на Кръстовден определено ще ви бъде интересно да видите, че кръстът е изнесен в средата на храма и може да му се поклоните като останалите вярващи… 

Но вие, разбира се, трябва да се наясно защо това се прави на този ден:

Чудото на света Елена  

Извървяла пътя от „дъщеря на сердикийски ханджия“ до жена на цезаря Констанций Хлор, Флавия Юлия Елена не спряла дори на шеметно възвисяващото я звание Nobilissma Femina. „Най-благородната” тя се е чувствала и с отстъпчивия си мъж, а и да бъде „Августа, майка на Цезар”, за каквато я обявил през 324 година синът и́ Константин Велики, за нейната роля вече било малко. Като тракийка по рождение и потекло тя е знаела, че животът не е еднократно случайно проявление. Но Иисус показал, че смъртта подлежи на отхвърляне още в текущия живот („смертию смерт поправ”!) и през 327 г. августата поела мисията да събере реликви, участвали в чудото с Христос. При всичките удобства, които се полагали на императорската майка, да пропътува на преклонна възраст стотиците километри от Сердика до Йерусалим си било събитие с окраската на подвиг. При това заварила Свещения град още да се възстановява от погрома, който император Адриан му нанесъл след като Симон Бар-Кохба вдигнал юдеите на въстание през 132 г. Когато след три години империята си върнала Йерусалим, били сринати дори околностите на Втория храм (запален и разрушен след въстанието на зилотите пък шест десетилетия по-рано), а евреите направо били прогонени от града.

Елена търсела осветения от Христос кръст – задача наглед непосилна, след като само през войната от 66-а до 71 година според някои автори в града били избити 115 880 човека и част от това множество положително е висяло – по запазената римска марка – на стотици кръстове наоколо. Още по-жестоко римляните потушили втория еврейски метеж през 131 - 135 г., та и екзекуциите тогава са били повече. 

Но августата била увéрена (или уверéна?!), че Светият кръст е трябвало да бъде недалече от Голгота. По тогавашен обичай съоръжението за наказание – кръстното дърво – се заривало в земята на мястото, където е била изпълнена присъдата. Знаела, че било в гробницата на Иисус, а и къде била тя, защото върху нейното място император Адриан заповядал да построят храм на Венера. 

Трудно е след почти седемнайсет столетия да разберем дали Елена се е сърдила на богинята, която я дарила, наистина, с любовта на Хлор, но не и докато смъртта на цезаря би ги разделила. Към нейния храм обаче определено не проявила уважение, та щом архиепископ Макарий я въвел в обстановката, наредила на доведените работници да започнат копането (т. е. „разкопките”, както предпочитат да пишат сетнешните ѝ поклоници и последователи).

Изкопчиите не открили там реликвите. Но това не огорчило императорската майка. На някои дори им се привижда задоволството ѝ, че тяхното място не се оказало във Венериния храм. 

А с празни ръце не се прибрала. Не се полагало да сгреши. Прибягнала до съветите на един евреин и на 3 май 326 година в една бивша каменоломна недалече от Божи гроб нейните „археолози” изкопали три кръста. Същинско чудо е било, че до тях намерили и дъската с познатия от евангелистите надпис, прикован някога над главата на Иисус. Но знакът, разбира се, бил изпаднал от историческата си греда, та на Евсевий Кесарийски, неуморния възхвалител на август Константин, дължим описанията на последвалите чудеса по разпознаването на животворния кръст. Накратко, сам архиепископ Макарий прозрял как да открият на кой от тях бил разпнат Спасителя: като ги допирали един след друг до болна жена. Както и предполагал, тя оздравяла щом я докоснал с Христо̀вия. За по-сигурно обаче Елена спряла една траурна процесия, която отнасяла мъртво дете към гробището. Погребението пропаднало – щом доближили чудодейния кръст до покойничето, то възкръснало.

Свещеният път  на реликвите

Според православните източници, Елена изпратила „в дар за своя син част от светия Кръст и намерените при него гвоздеи, които някога са били забити в ръцете и нозете на Богочовека. Останалата част от Кръста, сложена в сребърен ковчег, се пазела благоговейно в йерусалимския храм „Възкресение Христово”.

Заради чудодейната сила на осветените с Христовата кръв гвоздеи, по нейна заръка единият от тях бил вложен в шлема на рожбата ѝ – август Константин Велики, – а на другият намерили място в юздата на коня му... 

След като самият Свети кръст бил положен в йерусалимския храм „Възкресение Христово“, свещениците го изнасяли на Велики петък върху Голгота за поклонение.

Впоследствие над пещерата на гроба Господен построили храм, който бил осветен тържествено на 14 септември 335 г. Оттогава там на този ден се събират хиляди поклонници и – за да могат всички да видят Светия кръст – епископът го повдига (сиреч: „въздвижва“) над главите на присъстващите и от това „въздвижение“ е получил името си празникът.

Къде пристава света Елена 

Самата история на св. Елена нататък се размива. Дръзки изследователи настояват, че обратно – и то към Константинопол! – е поела... в ковчег. Че „някои от реликвите, които тя открива, са складирани в двореца ѝ в Рим, който по-късно е преправен в манастира Санта Кроче“, ми звучи като стъкмено впоследствие – недоумявам защо би ѝ притрябвал дворец в Рим, след като сам синът ѝ „забравял” да ходи там. 

В нейното православно житие, съставено според записаното от „бащата на църковната история“ Евсевий Кесарийски, канонично е изтъкнато, че на следващата 327 година Елена напуснала Йерусалим, „за да се завърне в Рим, където след нейното пътуване до Изтока умира в присъствието на своя син Константин“. 

Мисля, че о̀правна жена като нея (с властнически темперамент и обкръжена от предани спътници!) би следвала безусловната си вярност към своя роден край и не би допуснала да умре далече от едничката си рожба, а, вероятно, и от Сердика. Все едно дали в Йерусалим, или в Сердика е напуснала белия свят, след като сама е потърсила (може би: разбрала, а защо не и изпитала?!) чудото на възкресението, тя не е пропуснала да остави заръка къде да положат нейното бездиханно тяло, та душата ѝ леко и благодатно да получи свободата си, обгрижена от най-вещите жреци.

А за августата и Новият Рим – Константинопол – е бил чуждо място. Тя може да е съдействала да се запази неговото величие като императорска престолнина с реликвите от Йерусалим, но това не означава, че би склонила нейните кости да останат на това все още безславно място. Ако през живота си е търсила подкрепа в Сердикийския светилищен комплекс (чиито жалки останки може да се видят днес в столичния квартал „Лозенец“), защото е познавала изключителните възможности на неговите свещенослужители, колко ли по-жадно би искала нейната душа да бъде пречистена от там, преди да премине в небесните селения.  

„Тук, без да коментирам останалите свидетелства и мотиви за тази традиция, както и на хипотезите за мястото на св. Еленината кончина, ще отбележа само следното: вярата, че св. Елена не само е родена в Сердика, а и мощите ѝ са се намирали тук поне до края на четвърти век, е доста логично обяснение на едно от най-знаменитите събития в софийската история – отбелязаното и на горната карта заседаване на Втория вселенски събор (342- 343, на картата – 347 г.) – писа знаменитата изследователка на сердикийското минало доц. д-р Веселина Вачкова. – Ето защо наличната, много авторитетна чужда традиция (достатъчно е към Коронели да прибавим името на знаменития хърватски поет Андрия Качич Миошич) родното място на великата християнска царица да се свързва със София е меко казано необяснимо да бъде пренебрегвана в България. Още по-необяснимо е това пренебрежение предвид изключително устойчивата местна традиция, наложила Елениното име в топографията на цял обширен ареал (простиращ се на Север до Враца, а на Изток по Диагоналния път до Асеновград) с център София“.

Убеден съм, че над съображенията, изложени до тук, е преобладавало познание, което ревностно се пазело в Сердикийския светилищен комплекс. Очевидно то е предопределило и посоката, в която е бил положен саркофагът с нейното бездиханно тяло – не изток-запад, както е наложена за християнските погребения по църковния канон, а в отчетливо югоизточно-северозападно направление?

Дали Църквата е припокрила и на този ден някакъв древен празник с потулени магични обреди? Труден въпрос. Засега май имаме само две податки, несвързана със Светия кръст:

1. тогава се раздават пресни пити като „житна жертва“ за умилостивяване на стихиите, та да дарят стопанина с берекет и... 

2. това е денят на чакръкчиите (които наместват кости и стави).

А защо огнеборците са си избрали този ден за професионален празник вероятно ще чуем свише – от Премиера.

Автор: Христо Буковски