Неразбраните светци на свободата
Подвигът на перущенските герои от 1876-а като върховната саможертва в осъзнатото мъченичество на новобългарските светци
През 1785 г. френският дипломат Конт де Хотерив е записал: „В България сега има десет пъти по-малко християни, отколкото е имало преди 40 години (при това без да има изселване)”. В зловещи мъчения погивали хиляди мъже и жени от мюсюлмански ръце, които не желаели да потърсят спасение в исляма.
Отдали достойно дан на войводи и комити, изследователите на нашето минало пропускат най-удивителната чета от зората на нашето възраждане – на българските свети воини от втората половина на ХVІІІ в. до първата половина на ХІХ в. Те не налитали на чорбаджии и заптиета, а търсели паши́, кадии и имами. Не ги нападали скришум от засада из сокаците. Намирали ги в най-личните джамии, или в турските съдилища. При това – когато вътре било пълно с техните предани люде. Тогава им излизали лице в лице не опасани с бомби. Не обружени с пищови, или дори с нож. Битката, в която ги въвличали, била на идеи – спор за морала в отстояването на вярата.
Начетените знаят, че в Корана Мохамед забранява на своите последователи да посягат на невъоръжен човек. Османлиите определено не зачитали и неговия завет да „няма принуждение в религията”, защото „насила наложената вяра не е вяра”. Ако ревностно тачеха и следваха съветите на своя пророк, мюсюлманите би следвало да печелят за исляма само „езичниците”, защото християните са посветени в Писанието (както в Корана наричат Библията), което учението му признава. Но явно по зла прокоба от векове властта държат невежи и безнравствени хора, щом мохамеданството било разградено до враг на Христовото учение.
На 28 ноември 1748 г. в отстояване на християнската си вяра в Цариград бил посечен Христо Градинар.
На 16 януари 1771 г. битката за вярата спечелил на бесилото в Свищов игуменът на Хилендарския манастир йеромонах Дамаскин (Габровски).
Затова боговдъхновените българи подели свещена битка да победят нравствено със силата на християнството изменилите на Мохамедовите идеи недостойни властници. В Отоманската империя царяло кърджалийското всевластие и насилието било сведено до производствена операция в масовия поминък разбойничество, затова в нравствена битка с друговерците-подтисници се възправили християни, които можели да доказват своята непоколебима вяра във величието на Христовите идеи само като в Негово име понасяли нечовешки изпитания. Скоро светогорски адепти на православието започнали съзнателно да подпомагат насила обрязани млади, горди по дух и с ярко народностно чувство българи, които можели публично да се отрекат от натрапения им ислям. Това, разбира се, неизбежно ги обричало на насилствена смърт, но Църквата веднага ги канонизирала за светци и се увеличавали защитниците на народа ни пред Бога.
Когато 16-годишният Йоан подирил спасение за душата си в Света гора защото не можел да се примири, че насила бил обрязан от турци, избраните от църковния клир наставници обградили младежа със специалните грижи за позван да стори подвиг. Подготовен добре за изключителното изпитание, през пролетта на 1784 г. той напуснал Света гора и на 5 март се явил, облечен като мюсюлманин, в бившата цариградска черква „Света София”. Макар турците отдавна да я били превърнали в джамия, щом влязъл, той показно̀ започнал да се кръсти пред насъбралите се за молитва мохамедани и като им разказал как бил унизен с техния обред, изповядвал християнската си вяра... Не успели да го разубедят, че не можел да отхвърли исляма, и били посрамени вовеки със слабостта си – отсекли му главата.
На 18 октомври 1895 г. след велика нравствена победа възвисяла на бесилото – жива одрана в мъчения, но не отстъпила от вярата си! – хубавата мома Злата от с. Слатина, Мъгленска епархия. За подкрепа се явил йеромонах Тимотей, проигумен на светогорския манастир Ставроникита, който бил духовният наставник на нейното семейство още като йерей.
На 23 април 1802 г. също на бесило се възнесъл над мъчителите си в Анадола Лазар Недков Енчов от габровското село Дебел дял. Подкрепата му дошла от знахаря, който се явил между издевателствата – да го окуражи тайно.
Лука Атанасов от Одрин също бил обрязан насила – не по диви поля или паланки, а в Цариград – и то на 13години. В Света гора го приели в скита „Свети Йоан Предтеча”, въздигнат чак под връх Малкия Атон от българския светец Дионисий Атонски още през 1380 г. и в това усамотено свято място го подготвили за тежкото изпитание. Когато бил готов за подвиг и се качил на кораб за гр. Митилини, с него тръгнал наставникът му Висарион. Когато изповядал в тамошния съд, че исляма му е бил наложен насила, турците явно не се сетили за завета на Мохамед. След като опитали всичко от гамата на азиатските издевателства за да сломят Лука, на 23 март 1802 г. те го повели към бесилото.
- Нека дойде Христос да те освободи! – злорадствали простите мюсюлмани от тълпата.
На което Лука с усмивка им отвърнал:
- Аз не ща да ме освободи, защото искам да умра от любов към Него!
На 14 май 1802 г. Райко Златаря победил също нравствено шуменските турци, които го насилвали да приеме исляма, и избрал безсмъртието като бил дран жив и сетне обезглавен. Но чудовищните изтезания, които понесъл, го направили легендарен...
Да извърши подвиг в прославена джамия обаче бил избран йеромонах Никита. Той също бил подготвен също в Света гора. Но задачата му била много по-сложна – длъжен бил да победи в спор за силата на вярата прочутия по това време улем (богослов и законовед) в мюсюлманското училище при джамията „Ахмед паша” в гр. Сяр, където имало славна в ония години ислямска школа. За пренията, които започнали на 1 април 1808 г. (тогава бил денят на Велика сряда!), била свикана голяма публика – турците разчитали, че този път християнинът щял да си намери майстора. Но победил Никита. Тогава го подложили на мъчения в тъмницата – да се откажел. Ден след ден. Не го пречупили и възсиял на бесилото. На 4 април!
В тайнствения светогорски скит „Свети Йоан Предтеча" получил закалката си и Прокопий Варненски, спечелил битка с кадията в съда на Смирна. Сподирен от изпратения му атонски наставник, той довършил светия си подвиг на 25 юни 1810 г. като принудил иноверците да го посекат след посрамен опит да сломят вярата му.
Следващият подготвен в скита светец бил Иван Георгиев от Стара Загора. С посвещението той приел името Игнатий, а за подвиг бил изпратен в турската столица и там възсиял на 8 октомври 1814 г. – обесен бил край историческия вход на града Пармак капу.
Скоро по същия път го последвал Атанас от Ново село, Солунско. С посвещението си във великата схима общите им наставници му дали името Акакий. Бил толкова ревностен да заслужи правото на мъченическа смърт, че „очите му се превърнали в два постоянно течащи извора на обилни сълзи”. Но когато настанал мигът за заколението му в Цариград на 1 май 1819 г., подвикнал „с особено веселие” и без да трепне на палача си:
- Пускай меча си! Само че – смело и точно!
Както за наставници при подготовката на призваните в скита били изключително добри „старците” Никифор и Акакий, за придружител към лобното място на избраника се оказал незаменим Григорий Пелопонесец. Този „опитен, разумен и почитан” монах съпроводил, документирал и установил героичната смърт и на следващия призван – Матей Дечов от Габрово. Преминал същия път на подготовка в „Св. Йоан Предтеча”, младият мъж приел с великата схима името си за вечността – Онуфрий – и го отстоял на 4 януари 1818 г. Но понеже турските власти ставали все по-бдителни и на всеки следващ пратеник му било все по-трудно да се домогне до неизбежна смърт, за място на мъченическия му подвиг бил избран остров Хиос – там бил обезглавен.
За мнозинството непосветени сега ще прозвучи странно, че в задачите на придружителя влизало и да достави обратно в Света гора тялото на загиналия мъченик, защото това вече били мощи на светец! А какво силно оръжие е било това в ония години можем да съдим по реакцията на турските власти в Хиос – за да не може никой християнин да се добере до каквато и да било реликва от тялото, одеянието и дори кръвта на Св. Онифрий Габровски, те наредили на няколко турци да натоварят в една лодка не само тялото на посечения страдалец, но и изгребаната пръст от лобното му място, та всичко изхвърлили навътре в морето.
(Престараването им да не останела бучица, попила капка кръв от мъченика, било напусто. Светото чудо пак станало: християните от острова се вдигнали на въстание, в което 23 000 изклани и 47 000 продадени в робство православни заставили турците да покажат на благосклонната към Цариград Европа колко са слаби в човечността!)
Подкрепяни от вещи духовни наставници, също толкова непоколебимо отстояли изконната си христова си вяра Йоан Димов от днешния гр. Омуртаг (обесен в Търново на 16 юли 1822 г.), и Димитър Иванов от Сливен (обезглавен пред съгражданите си на 28 януари 1841 г.)...
Този почерк на саможертва се набива на очи в съдбата на много от дейците на последвалото националноосвободително движение. Безчет са примерите на величаво мъченичество на революционери, които обаче никой не е готвил за светци.
Арена за върховното проявление на тази готовност за саможертва станала обаче каменната черква „Св. Архангел Михаил“ в центъра на Перущица. В края на април 1876 година след седемдневна упорита отбрана срещу озверелите за кръв и плячка башибозушки орди от съседните мюсюлмански села, конни черкези и пет билюка редовна войска с два ескадрона под общата команда на Рашид паша, 600 души, предимно жени и деца, се укрили в храма. Наред с методичната стрелба на аскера, турците открили и оръдеен огън по свещената сграда. Когато на 1 май порутената от разни страни светиня вече не можела да удържи главорезите, оцелелите до този миг най-дейни предводители на въстанието като Спас Гинев, Иван Динев, Гочо Мишев и Кочо Чистеменски се изкачили на горния етаж – в женското отделение на черквата, където били укрити най-свидните им. Горе, над тупурдията на нахлуващите в храма катили, пред безсрамните зверства, които виждали да вършат долу насилниците, макар и без изпратени за случая вещи духовни наставници, преданите на Христа мъже, жени и деца избрали да освободят ангелския дух от телата си, за да бъде спасен от оскверняване, ако друговерците ги подложели на извращения.
Спас Гинов със своя револвер застрелял пет от шестте си невръстни деца (най-голямото някой успял да скрие между чувалите с брашно и сухар) и бременната си 32-годишна жена-хубавица Гюрга. Преди да обърне дулото към себе си, за същото избавление го помолили женените му сестри Люляна и Николина и племенницата му Ягода.
Иван Тилев, женен едва от година, убил жена си Божи́я и балдъзата си Велика, която отчаяно го помолила „за тази милост“. Когато се насочил към тримесечното си момиченце Марийка, му изтръгнали оръжието и той хукнал навън, та бил прострелян на двора.
Гочо Мичев, също задомен нескоро, застрелял жена си Велика, рожбата си Атанас и себе си...
Освен жена си Теохана и щерка си Райна, Кочо Чистеменски застрелял и роднинското си момиче, което бил довел от Пловдив когато започнало въстанието.
Митра Павльова, чийто мъж вече бил загинал, обикаляла от човек на човек някой да я застреля, докато един се смилил над нея…
Учителката Бота и нейната майка също настойчиво молели за тази сетна милост, докато Стойко Манастирски не могъл да им откаже…
Коста Р. Арачиев, ученик в Пловдивската гимназия, чийто баща турците подло убили, сам се застрелял да не попадне жив в ръцете им…
Невести и моми молели Спас Икимчето да им даде отрова, или да ги убие. Гюрга, жената на юнашки загиналия преди малко Димитър Малинчов, опитала да се удуши сама с вървите на престилката си. Жени, които не намирали кой българин да ги убие, разбивали главите си в манастирските зидове…
Така, като свети мъченици во Христа, избегнали нови страдания 23 жертви (според летописеца на събитията Иван Кепов) или 32 (според отчета на командващия сдружените сили на аскера и башибозука Рашид паша).
Едва подкаралият 23-тата си годишнина Апостол Райчев дори се застрелял точно в мига, когато Рашид паша се показал през изгорялата манастирска врата, въпреки че турчинът му извикал: „Не бой се, синко, нищо няма вече!“…
Две моми сами избрали да изгорят в черквата, вместо да излязат от пламъците и се оставят в ръцете на друговерците...
Съжалявам, че в Светия синод на БПЦ не осмислиха подвига на тези дръзки страдалци от Перущица именно като върхова проява на великия кръстоносен поход, с който новобългарските мъченици во Христа проправиха пътя през Българското Възраждане към възкресяването на Българската държава. Разбирам потреса им от необичайната изява на предаността към отческата вяра. Но съм убеден, че Бог отдавна е приютил в пресветото си обкръжение душите на тези родолюбци, които са могли да изнесат победа над натрапниците-друговерци единствено със силата да духа си, подкрепени от Светия Дух!
Достойно би било и те канонично да влязат в православните ни храмове редом със светите мъченици от Батак и Ново село, защото – стига дори да прочетат дописките на Макгахан – ще се убедят, че те най-вече извършиха чудото на Освобождението!
Автор Христо Буковски
