Българските „валентинки“ са огнени, та посланията им не са сърчица

 

Народ, който има в миналото си поне 10-хилядолетна проследима история на сакрално строителство и реликви от извършвани в светилищата мистерии, таи в тъмните пластове на ДНК-то си необуздани пориви към жречески тайнства, които носи от древните изпитания на душата си. И същинското чудо май не е в това, а че… може съзнателно да ги е складирал и заключил там по време, когато духът му е бил наясно, че навярно ще мине през времена, в които ще се опитат да му ги отнемат. 

Но ще кажете: Стига бе, Джеймс Уотсън e открил дезоксирибонуклеиновата киселина като матрица в ядрото на клетката с основна функция да съхранява трайно информацията за изграждането на всеки жив организъм чак през 1953 година! И в каква форма я познаваме сега, моля? Не е ли като стълбичка, извита спираловидно? Ами точно такъв сакрален знак – и то повтарян триумфиращо! – има на праисторически съдове, които археолозите вадят от древните селища по нашите земи..

Та, в тази връзка, нашите предци си имат необозримо по-стар опит в посланията които на точния ден трябва да се изпратят на любимите. Той обаче не може да бъде на 14 февруари! На Трифон Зарезан се зарязват лозите и – за берекет – се пие вино кой колкото поеме, а подходът към любовта трябва поне да се започва на трезва глава! При това любовното тайнство, в което можеш да очароваш жена, не става в ден, който се смята по слънчевия календар! Прелестните ни изгори са свързани с Луната – както очарованието им, което силно нараства привечер и става неустоимо след вечеря, така и циклите им… 

Тази година българският ден за любовните обяснения на ергените е 10 март, времето за „честитките“ им – вечерта! 

Римският историк Амбросий Теодосий Макробий (края на ІV – началото на V век) е записал интересното сведение (което препредава от живелия през века преди идването на Иисус гръцки учен Александър Полихистор) че траките имат „светилище с кръгла форма, чийто покрив е отворен в средата“. Обяснението е, че то „представя по този начин формата на небесното светило. Светлината прониква от върха на покрива, за да покаже, че Слънцето осветява всичко със светлина, която то хвърля от височината на небето“. Но когато настане нощта, от олтара пък лумвал огън към небето, пален от жреците.

Сякаш именно в тази връзка е останал обредът на Сирни подклади първо децата да изнасят старите кошове, в които гнездят кокошките, и привечер да ги набучват на високи колове. Когато се стъмни и големият огън на поляната се разгори, запалват сламата в полозите и вдигат нагоре кошовете върху побитите в тях пръти с викове, които стават все по-силни когато – обвити в пламъци – гнездата полетят към земята като огнени кълба. Твърде прегледен начин да се изрази смисълът на приземеното Слънце, и при това то е нашето, където птиците, които горе са снасяли и мътили, са също нашите, нали? 

С „разпалено Слънце“ на земята си имат обреди и странджанските „квазижреци“ нестинарите, но в началото на юни.

Несъмнено с тази магична практика на древните е свързан обичаят на Сирни Заговезни да се палят огньове. Понеже животворящото ни светило още набира мощ, определно с това е свързан обредът юношите и младите мъже да ги прескачат. Обикновено ги кладат извън селищата и – където това е възможно – на древно свещено място, на тракийска могила. На пръв поглед под защитата на силната по това време Луна, в духа на тайнствата в описаното от Александър Полихистор древно светилище те сякаш загребват от приземената слънчева сила. Но така те всъщност приемат вибрацията на неговата енергия, защото след това хващат „оратниците“ – пръчка, на чиито връх е закрепена слама, която запалват от него – и я завъртат за чародейството „орото копото”, за да подсилят Слънцето като до късна доба му отдават и своята енергия да продължи по-мощно с пролетното събуждане.

Сами разжарили в себе си мощта на пролетното събуждане, след това ергените се залавят да изразят копнежите си по своите избраннички. Не го правят с картички, нито посланията им се кипрят във формата на сърчица. Прощавайте, че залагам повече на честността, отколкото на куртоазията, но как ще схванете яката разлика на нашенските послания, ако не забележите, че те безусловно приличат на… фалоси. Понеже трябва да летят, в дъното си имат не… каквото очаквате, а перки. Та с тях 

възмъжалите юнаци обстрелват момините дворове като волно (и без много-много да придирят за благоречието) викат любовните си закани.  Но в тази нощ никой не ги мъмри нито за хлевоусто споделените мераци, нито за опасните „честитки“ – семействата на девойките бдят будни да гасят пламъците, ако огнените стрели уцелят плевнята, сеновала или къщата, докато хубавиците радостни събират стрелите, защото това са нашенските „валентинки“ и която има най-много, тя е най-личната, най-харесваната и най-желаната... 

Не държа непременно да търсим връзка между енергийните потоци свише и ответните от светилищата с огнените ракети от висинето, радостната шетня на момите по дворовете и синовете на небето, които харесали земните жени за ония визити при тях, с тези предпролетни обреди. Но те положително са наследство от тайнства, свързани (и обслужвали?) такива цели, защото нашенският тип богуване се разпознава в ролята на всеки от главните участници в постановката, която е съхранила основни цели на ритуалите, а, може би, и елементи от тях. Не е за пропускане и свидетелството, че както момите, така и момците „летят“ още от сряда, петък и в неделя на люлките, вързани именно заради забравените до наше време спомени за основанията, породили ритуалните действия в този ден, който е трябвало именно така да се празнува…

 

Автор: Христо Буковски