Съдбовната роля на скалните светилища

 

Според богомилската космогония, след като въстаналият срещу Баща си Сатанаил бил изгонен от Небето, с последвалите го разбунтувани бивши ангели той си създал и овладял Земята, та решил тук да си отгледа отцепническо царство със своя обожаваща го и обслужваща цивилизация. Когато направил обаче мъжа и жената, той не успял да ги съживи и помолил Бога за помощ. Всевишният изпратил два ангела да им вдъхнат живот, обаче Раздорникът вкарал тях в бездиханните човешки тела.

Така човекът се оказал същевременно и божи, та – макар по постигнатите при бунта договорености Сатанаил да е Демиургът на Земята, редно било Всевишният да потърси неподозирана от крамóлния Му син възможност Сам да бди тайно над душите на хората. Божественото решение дошло с изобилието на силиция върху планетата ни – той заема 27,6 - 29, 5 на сто от масата на земната кора! При това е много потаен – не съществува в свободно състояние, а под формата на силициев диоксид (безцветни кристали с висока твърдост и якост) и някои други съединения, с които той е основeн градивен елемент на почвата, глината, скалите и пясъка, т.е. на почти всичко в заобикалящата ни нежива природа. Макар че още древните ни предци са го познавали като кремък (латинското silicis означава точно кремък), за първи път в чиста форма е бил изолиран чак през 1823 г. от шведския химик Йонс Якоб Берцелиус. Тогава станало ясно, че при нормална температура той е твърдо вещество с кристална структура в сиво-черен цвят с метален блясък. 

Тайният подход към бога

Специалната част на тайната около силиция е, че той е най-близкият химичен аналог на въглерода с всички произтичащи от това последствия – естествено и с най-голямо разнообразие на валентност след него! Ние сме творение на въглеводородните съединения, а от другите елементи само атомите на силиция могат да се съединяват един с друг като нашите и да оформят дълги вериги, които наподобяват ДНК – включително и със свойството да копират оригиналната структура когато създават нови подобни на нея. 

Сега знаем, че дори сортирането на въглеводородни съединения с определена изометрия в пребиотичната „супа” е ставало на повърхността на силикати. Под ръководството на Джоузеф Ламбърт група учени от Северозападния университет в щата Илинойс, САЩ, откриха, че в условията на доисторическата Земя първите биологични молекули въглерод в състава на РНК са могли да се образуват от прости органични молекули в присъствието на силикат-йони, които не само ускорявали реакциите, но и стабилизирали техните неустойчиви продукти. А силикатите влизат в състава на глинестите скали и се срещат повсеместно на Земята, затова такива реакции са могли да се случват достатъчно активно.

Удивително роднинство

По всичко изглежда, че този е божественият път, по който Всевишният е изградил потайната си връзка с хората. В многобройни изследвания е установено, че най-висока концентрация на силиций има в човешкия зародиш. Учените все още не са категорични колко грама силиций е правилно да съдържа човешкият организъм. Преобладава мнението, че са около 7. Някои изследователи предпочитат да търсят процентното му съотношение в тялото и се позовават на спектралния анализ, който му отрежда 4,7 на сто. Налага се мнението, че е съсредоточен предимно в ноктите, бъбреците, костите, сухожилията и стените на аортата. Има го в млякото на кърмещите майки, в червените кръвни телца, в черния дроб, далака и белия дроб. В подрастващия организъм, където тепърва се изграждат най-важните му системи, именно той осигурява връзката между мозъка и останалите органи в тялото като управлява правилното израстване на човека и неговото развитие. Влияе върху проводимостта на нервните влакна и отговаря за функциите на някои мозъчни структури като внимава да захранва с енергия зоната, която отговаря за контрола и координацията в пространството. Той е не само своеобразният „еластан”, който осигурява гъвкавостта на кръвоносните съдове, но изпълнява в тях и ролята на устройство, което „слуша” командите на главния мозък и ги изпълнява като ги свива или разширява в зависимост от потребностите на организма…

Архитектите на небето

Щом тази основа била положена, тук пристигнали божиите пратеници, които предците ни са наричали елени, еленски хора, дългучи, лонгури... 

И до днес във високите Западни Родопи североизточно от село Сърница край язовир Доспат има местност Лонгурлии, нанесена с това име дори върху руските военни топографски карти. Живо е преданието, че там някога дългучите са се срещнали с представители на траките от сатрите (прочутите и никога незавладявани самовластници от Югозападните Родопи), бесите (от жреческия род, на които било поверено най-прочутото в древността прорицалище на връх Зилмисос) и диите (мечоносците, най-войнствените бойци в армията на цар Ситалк, които за Тукидид са и „махайрофори“ заради късия извит нож – тракийското скалме/сика, – с който страховито си служели). Камъните, с които са очертали окръжностите около сакрализираните пространства на порталите за тяхното общуване, с времето са потънали из тревата на огромната поляна, но – останали като хероони на вече забравените хора-посредници в оная историческа среща – там още струи благодатната енергия на древните светилища.

Останала е и свещената река, която огражда това сакрално пространство откъм изток и югоизток.  Като по чудо нейната древна роля е документирана в името, с което е надживяла дори петвековното друговерско владичество над нашите земи – Караджа дере, сиреч: Сърнена река. Така е влязла дори в руските военните карти. Чули-недочули, разпитвали-недоразбрали, турците навярно леко са били подведени за животното-патрон на мястото, защото са се надявали, че отбелязва благодатна местност за лов на такъв дивеч. Но посветените ни предците очевидно са свързвали мястото с ония елени – пратениците от небесата. Вероятно сходно име е носела и реката, която откъм запад е затваряла свещената територия. Сега тя е заприщена за язовир Доспат, но споменът е останал, щом дори селото на брега и́ се нарича Сърница.

 Хората били много впечатлени, че лонгурите можели да разговарят помежду си от далечни планински върхове. Определено не били тукашни и имали издължени кръстове, а точно там били много крехки, та стигало да се спънат в къпина или храст и щом паднели, умирали. До днес на разни места в Сакар планина се помнят елински гробища от огромни камари камъни, а се твърди, че в старото родопско село Солища между днешните Широка лъка и Гела били открити дълги до 3-4 м гробове. Звучи забавно, че за да умилостивели трънките и драките, които ги поваляли, им принасяли огнени дарове, които разпръсквали благовония, но така може да е изглеждала отстрани някаква химическа обработка или почистването на нежеланата растителност. Въпреки крехките си фигури обаче, тези небесни пратеници се заели да изградят мегалитните сглобки от огромни скали, които явно не повдигали и разнасяли по билáта с мускулна сила. Логичното днес обяснение би било, че материалната форма, в която хората ги възприемали, не съответствала на удобната за земния свят, а е била тяхна енергийна проекция, посредством която организирали и направлявали тукашната си „строителна“ дейност. Вероятно те са завещали на хора и относително далеч по-„изпипани“ светилища от вида на това край село Татул, където именно те биха могли така натрапчиво прецизно да изсекат скалата като пресечена пирамида с вана (под онова, което би могло да извиси нейния връх?), свързана с просвредлен канал към втора вана вече в подобната на отворена мида ниша по-долу.

Понеже историята като наука все още не е показала способност да разбере истинската роля на мегалитите за духовното развитие на човешката цивилизация, какво бихме загубили, ако се доверим на космогията, завещана ни от нашите съвършени предци богомилите? Дано се отървем от безпътицата си, защото не виждам какво изключва Божият промисъл с небесната намеса на лонгурите да е заложил върху изключителните свойства на силиция в скалите и човека да изградят перфектна система за връзка първо между тях и към Вселенския център за въздействие над човечеството. Начетените знаят, че поради удивителната способност на силиция да преобразува механичната енергия в електрическа днес той „превежда“ в микрофоните звуковите вибрации в електрически импулси, което позволява тяхната енергия не само да се пренася на големи разстояния, но да бъде записвана и запаметявана. 

По нашите земи на много места могат да се видят нарочно побити камъни от древността. Обикновено те са запазени по няколко заедно, подредени в определена система най-често върху възвишение. Като характерен, сред тях най-известен е почти съхраненият (поне на първо равнище) кромлех край село Долни Главанак на 60 км от Кърджали. Мнозина изследователи обявяват тези скални градежи за древни астрономически наблюдателници. Прието е да се смята, че отделните менхири, от които изграждали такива съоръжения, са маркирали посоките към местата на хоризонта, откъдето са изгрявали Слънцето, Луната, Венера, „Кучешката звезда“ Сириус, съзвездието Орион (за българите то е Рало/Ралица!) и, вероятно, още някои важни за древните жреци проявления свише в емблематичните дни от тяхното движение по небосвода. 

Това изглеждаше обаче неоспоримо само докато през 2002 г. археологът д-р Георги Китов не разкопа край хисарското село Старо Железаре един кромлех от 24 каменни стълба с височина до 2 метра и диаметър 7, който не само не е на връх, а е бил затрупан с много пръст, за да изчезне (или съхрани тайната си) завинаги от очите на следващите поколения.

Безчуствен като камък ли?

Светлината – най-чистото от познатите ни проявления на енергията в земния свят – все още пази успешно от учените тайната на своята същност. След като дълго се раздвоявали между нейни проявления било като от сбор на материални частици (начинът на отражението и́ от повърхности), или електромагнитни вълни (проявите от типа на цветовото и́ разлагане, на отклоняване от праволинейното и́ разпространение когато преминава през малък отвор или тесен процеп, на взаимно усилване или отслабване до пълното им погасяване на две светлинни вълни с еднаква честота), те компромисно са наложили теорията, че тя съчетава микроскопични „топчета“ с вълнови въздействия. Когато докоснат силициевите кристали в скалѝте, атомите на повърхността започват да вибрират и то все по-силно, та отключват свързани процеси, които възбуждат собствено излъчване от камъка на енергия в нова съвкупност от въздействия. Изследователи са установили, че това събудено излъчване от скалáта по честота и вид е много близко до вълните, излъчвани при работата на мозъка ни. А щом силицият усеща, чува, общува и запаметява, обиграният в това направление човек, какъвто е жрецът, насочва своя мозък така, че вълните, които излъчва, да се наслагват с развихрените от силикатната структура и така многократно да се усили въздействието на полéтата и от двете страни. 

Ако пренебрегнем научното фантазьорство на археолозите, разкопаното древно съоръжение очевидно наподобява днешните сателитни антени за електронни устройства от типа на радиотелескопите. А щом за силиция е специфичен и пиезоелектричният ефект – несъмнен израз на свръхчувствителност под външни въздействия! – вече сме наясно каква безотговорна заблуда е, че камъните са безчувствени. При известната реакция на силикатите към удари (когато изхвърля искра) и звуци (щом силициеви са кристалите, които улавят звука в микрофоните), дали танците на синхронизираните играчи с ритмичните химни, звънът на жреческите камбанки и обредните действия на посветените сред такива мегалитни конструкции не са възбуждали възможността съхраняваната информация в конфигурираните по определена схема мегалити да се „раздвижи” между хóрата и скалите?! Очевидно имаме оцеляла подсказка към възможността дейностите, извършвани от жреците сред кромлеха, по някакъв чудодеен начин да са обединявали астрономическите наблюдения със занимания, които сетне са били наподобявани, напомняни и натрапвани от шаманството. Затова, без да изключвам първичната наглед и всеобщо възприета възможност отделните менхири да маркират ключови небесни посоки, по-скоро бих заложил на „акустичната“ версия, че когато от вътрешността на оградения с тях кръг към правите камъни се насочвали интензивни звукови вълни от тъпаните и пискливите свирки, съчетани с тропота на танцьорите в единен такт и вещо модулираните подвиквания на обредните играчи, в екраниращите околовръст каменни блокове са били възбуждани ответни вибрации. 

Ансамблови изпълнения за жрец и мегалити

Въобще не е фантастика, че древните ни предци може реално да са общували с големите камъни в своите светилища. Ритмичните химни, гласовитите песнопения и обредните жестове на посветените вероятно са отключвали възможността не само да се активира съхраняваната памет в конфигурираните по определена схема скали, но самите силициеви структури да бъдат „въвлечени” в обработката ѝ като развихри извлечената информация между свещенослужителите и посредничещите им за връзка с Космоса сакрални преобразователи. Вероятно това познание е съхранило преданието, че под магичната музика на Орфей скали и планини се раздвижвали.

Оцелели и до днес, многобройните празници, свързани с годишния магичен календар на народа ни, говорят за дълбоко втълпена принадлежност на всеки човек от обществото към общи обредни действия, съответни за всеки от специалните дни в годината. Но най-важен за тайнството бил особеният ритуален ритъм на танците, от които е останала традицията в шемета на опиянението непременно да се развъртят хорá. Някога задължителни в службата са били и специалните химни, които участниците в ритуалите пеели, вглъбени в хипнотично въздействащите им слова. Именно в длъжността си на върховен учител и жрец Орфей е пробуждал с музиката си познанието и затова древните са твърдели, че владеел камъните, скалите, растенията и животните – с особената ритмика на своите химни, които хората наоколо пеели заедно с него, той ги овладявал и отварял, защото познавал техните души и засищал техните духовни нужди като им помагал да приемат Бога в себе си. 

Безусловното, което обединява достигналите до нас над 3000 древни светилища в днешните български земи, е тяхната органична връзка в природната каменна конструкция – пещерата, скалистия връх – и производните им. Скалните изваяния, удивителни сглобки от огромни канари, изсечените ниши в тях и дооформените като детеродни органи култови пещери-утроби са естествени силикатни отражатели, ретранслатори и камери за дейности, които по своеобразен начин осигуряват на хората благодатната физиологическа и духовна подкрепа на успоредна цивилизация. Затова древните ни предци са свързали този – определено спасителен за  живота на човека и укрепителен за душата му! – дар на природата със... щедростта и самоотвержеността на Посредника между боговете и човечеството, Когото затова са почитали в мегалитните си светилища. Именно в този процес те определено са придобили възможност камъните да бъдат „въвлечени” в обработката и препращането на послания към адресатите на техните богослужения. Сред огромните каменни сглобки в светилищата от незнайни времена посветените ни предци са се домогвали до проникновения към други светове и отвъдни измерения като силициевите структури са били „събуждани” да сведат до усвоим за хората вид набраната космическо-земна енергия и да им я преведат през силициевите приемници в човека. Както пещерите с изпитани енергийни възможности, така и техногенно сглобените каменни блокове положително са намерили приложение в тайнствата, с които са били развивани и изостряни осезателните възможности на посвещавания. Високите вибрации, постигнати в наситената със силиций среда, са съдействали на мистите включително и да събудят в себе си „приспани” сетива, които обслужват телепатията, телекинезата, левитацията, и така са активирали в тях способността не просто да лекуват с хипнозата, но и да внушават магични представи в съзнанието на другите както за самите тях, така и за себе си... 

Чии са знаците по мегалитите?

А не си ли струва да се запитаме дали феномени като загадъчния древен надпис над село Ситово и сходните на начертанията в него знаци, достигнал до нас по други мегалитни скално-култови комплекси, не са свързани с времето, когато в родопската местност с недвусмисленото име Лонгурлии Синовете На Небето са се срещнали с представителите на тракийските племена сатри, беси и дии?! Какво изключва възможността тези неразчетими за днешните ни учени писмена да не са дело на нашите земни предци, а... кодове, заложени от небесните им гости, като секретни ключалки към познанието, което може да се извлече след вглъбяването в тях?!

Но за самите знаци и основанията ни да ги разглеждаме като подсказки от друга цивилизация ще стане дума в следващата публикация, защото на тази трябва да поставим точката тук.

Кой е удавил атлантида ? 

Дори в Библията е записано, че тези „синове на небето“ се чифтосали с жените. Така от своите чеда те са създали първата човешка олигархия, която обучили как да управлява хората и как да обслужва мегалитните съоръжения като канали за връзка с Бога.  

Към края на XIII-ия и началото на XII в. пр. Хр. мощна вълна трусове, продължила поне 50 години, разтърсвала цялото Средиземноморие. Геолозите я наричат земетръсна буря и това ги устройва. Историците също са доволни, защото така се сдобиха с научно обяснение за неясното събитие, което е довело до гибел една ранна посока към развитието на протоевропейската култура, която е прието да се нарича Микенската цивилизация, макар че нашите земи са изконно свързани с нея. Не виждам обаче какво изключва възможността така синовете на небето да са заличавали свои помощни съоръжения, като на места дори са изменяли и ландшафта за да потопят неотстранимите следи от тяхната дейност на Земята. Това обяснява и внезапното потъване на високотехнологичния град-остров Атлантида, който именно те вероятно са създали на място, изолирано от обитаема суша, като базова станция за своите нужди по време на земната си мисия.

Но… някои се досещат. Та… ще се наложи да продължим. Ако ви интересува, разбира се – броячът за влизанията тук ще каже…

 

Автор: Христо Буковски