Ко̀ллото – опасната тайна от тайната вечеря

 

„Няма нищо скрито, което да не се открие“ е сред заветите на Спасителя, предадени през Евангелието на Матей. Както и заръката на Иисус: – Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте го от покривите!

Вече много пъти е ставало дума как богомилите „разгласяват от покривите“ едно велико тайнство, наследено от древните посветени по нашите земи, следвано ритуално със свещения им танц ко̀лло. Неговото название идва от „колело“, произнасяно по нашите села и днес като „ко̀л`ло”, а това е и старото българско име за хоро, запазено и до днес като Colla чак до Испания. Той очевидно е наследил древния магичен танц на траките колабрисмос, пренесен до наши дни с обредното тайнство на русалиите, но сега го познаваме добре от стотиците средновековни каменни паметници, върху които са оставили своите послания съвършените последователи на Българското учение по пътя си на Запад през Босна, Херцеговина, Хърватия, та чак до Андора и Барселона в Испания. 

От незибродната древност на божествените служби танцът винаги е бил елемент от тях. Той е свещенодействието, което обединява енергиите на всички участници и ги въодушевява да отворят душите си за радостта, с която поемаме към космически проникновения...

Но папа Григорий І го изключил от християнството. 

Защо от светлото учение на Любовта Църквата се заела да създаде една мрачна религия за безрадостен живот на пасомите си (миряните, сведени до стадо) в страх от безкрайните адски мъки, на които не Христос, а тя го обрича? Защо е загърбила Иисусовата благост и топлота към хо̀рата, Неговата спонтанна нагласа да простѝ и приобщи? Защо е отнела на човека хилядолетната вяра, че безсмъртната Душа ще продължи пак и пак да живее – включително и на тази прекрасна Земя, която Бог очевидно е създал за своите чеда, за да се чувстват щастливи и обгрижени от Него?! 

Явно преживяващите от изгодата да служат в църковния клир са надушили, че в танца се крие шифър към тайнство, което прави хората свободни и открити за живот красив и щастлив в здраве, радост, споделена любов, вяра, благоденствие, дружба, вдъхновение... и после пак! 

Не виждам сериозни основания обаче да таим, че знаещите са предали как самият Христос е участвал в магично ко̀лло. Вероятно в началото на ІІ век случаят е записан в „Деянията на Йоан” (Acta Jeannis), а Йоан е благовестителят, с когото е свързана „Тайна книга” на богомилите. Той е най-близкият до Иисус от апостолите Му, което явно не отрича и Църквата, щом – дори и сред четиримата утвърдени от нея евангелисти – единствено него тя откроява и възславя като „Богослов”, а по богомилска традиция в сцените с Тайната вечеря него рисуват как е положил главата си върху гърдите на Спасителя. 

„Преди да бъде отведен от беззаконните юдеи... – е записано като разказ на Йоан в Acta Jeannis, – Той събра всички ни заедно и каза: преди да им бъда предаден, нека да изпеем химн на Отца и така да се отправим към това, което ни предстои. Затова ни каза да се наредим в кръг, като се държим за ръце, а самият Той, като стоеше в средата, каза: отговаряйте „амин” след Мен. Тогава започна да пее химн“...

Според швейцарския психолог и психиатър Карл Густав Юнг, Хвалебственият химн е изпят приблизително по времето на Тайната вечеря. Не мога да сложа под съмнение проникновението на автора, който споделя: 

- Макар че често ме наричат философ, аз съм емпирик и затова се придържам към феноменологичната гледна точка.

Той е човекът, който в интервю за английската телевизия на въпроса дали вярва в Бога, е отвърнал: 

- Аз не вярвам, аз знам!

Затова, макар да имам текста на Acta Jeannis пред очите си, смирено ще споделя как той го е предал в своята „Психология на западната религия”: 

„В тъй наречените Деяния на Йоан, които може би спадат към най-значимото от достигналата до нас апокрифна литература, пасажът от текста... започва с описание на мистичен хоровод, който устроил Христос преди своето разпятие. Той наредил на учениците си да се хванат за ръце и да образуват кръг. Самият Той застанал в средата. Те се движели в кръг, а Той запял хвалебствена песен:

Искам да бъда спасен, и искам да спася. Амин.

Искам да бъда освободен, и искам да освободя. Амин.

Искам да бъда ранен, и искам да нараня. Амин.

Искам да бъда заченат и искам да зачена. Амин…

Искам да бъда мислен аз, който съм изцяло мисъл. Амин.

Искам да бъда умит, и искам да умия. Амин.

Който не танцува, не разбира какво се случва. Амин...

Искам да съм обединен и искам да обединя. Амин...

Аз съм светилник за теб, който Ме гледаш. Амин.

Аз съм огледало за теб, който Ме познаваш. Амин.

Аз съм врата за теб, който тропаш по Мен. Амин.

Аз съм път за теб, странника.

Но ако се присъединиш към моя хоровод, ще видиш себе си в Мен, Говорещия...

Когато танцуваш, помисли какво правя Аз, тъй като е твое това човешко страдание, което искам да изстрадам! Защото ти нямаше да разбереш твоето страдание, ако Аз не бях изпратен от Отца като Слово... 

Ако можеш да познаеш страданието, би имал нестраданието. 

Познай страданието, така ще намериш нестраданието... 

Познай в Мен Словото на Премъдростта“.

Дори православни автори като протойерей Александър Мен признават, че в Acta Jeannis има достоверни предания. Макар и като отзвуци. Но аз се надявам, че в Христовия химн веднага разпознавате пътя, който изминахме през последните години с изследванията си по  пътя на богомилите в Европа.

„Деяния на Йоан” е тайна книга. Но не и за посветените у нас. Очевидно именно за ко̀ллото, съпровождало Хвалебствения химн на Христос, напомнят иначе необяснимите хора́, които можем да видим по стенописите в стари – при това големи и винаги възприемани като специални! – български манастири. Изкуствоведи са писали за хорото в параклиса на Хрельовата кула сред ставропигалния Рилски манастир, но те сякаш си вярват, че в такъв затворен храм, в камерата чак на върха ѝ, където подхожда най-вече на тайно общество да прави своите ритуални служби, адептите са си изрисували... весело народно хоро!? Десетилетия наред търсих изследовател, който поне да спомене като намек, че това може да бъде магичен танц на съвършени богомили, живели съзерцателно като исихасти в монашеската обител, възникнала около адепта на изконното Българско учение и вероятно брат на Боян Мага Свети Йоан Чудотворец. Колко е близко до ума, че именно такива аскети биха си обособили светилище високо над земята и затова там, близо до небето, където са приемали Бога в себе си, биха искали да имат пред очите си образа от Тайната на Иисус в Последната Му вечеря с апостолите! 

Ставропигален (но вече към Македонската православна църква) е и хилядолетният Лесновски манастир, в чиито стар храм също има изписано ко̀лло. Тази света обител е основана около постницата на аскета Гаврил, който е ученик и последовател на Свети Йоан Чудотворец, та изписването на черквата положително е било поверено на посветени зографи и вероятно им е било възложено да нарисуват магичния танц в посока към олтара на едно (архитектурно вертикално изразено) стъпало от най-святото място в молитвения дом. А за отговора на въпроса защо са държели да го имат пред очите си по време на боготърсещите си молитви, да се доверим пак на Юнг:

- Защото цялостната личност не е Аз, а стоящата над него целостност, която обхваща съзнанието и несъзнаваното... единият човек във всички хора!

Английската историчка Франсис А. Йейтс, изследователка на способите за поддържане и предаване на традициите в културата с механизмите на синтеза и преработката им в епохите на преход, като авторка на книга за просвещението при розенкройцерите, в дейността на средновековните дуалисти (за каквито мнозина смятат и богомилите), изтъква практиката да възраждат или продължават комплекса от идеи, основана по същество на гностицизма и афишираща „достойнството на човека като Маг”, притежаващ божествената творческа мощ и способност да възстанови статуса на божествено същество. Мястото тук не позволява да разгледам тази практика и пътя на нейното развитие през хилядолетията, но подробно съм я описал в книгите си „Опасният архив на богомилите“, „Похитеното съкровище на богомилите“, „Отключените пътища на богомилите“ и „Разчетени послания“, та това откровение трябва да спра до тук.

Автор: Христо Буковски