Хилядолетен обред следва вълче тайнство

 

Прочутият константинополски богослов от края на XI и началото на XII век Евтимий Зигавин описва прелюбопитната история със съвършения богомил Петър, „достоен приемник на Василий Врач“, който в Южна Франция посвещавал епископи сред последователите на българските богомили, когато фанатизирани ромеи решили да го убит с камъни и той обещал на своите ученици да възкръсне след три дена. Въпреки че ромейският автор е прочут със своите антиеретически съчинения, именно в най-известното от тях — изготвеното по поръчка на византийския император Алексий I Комнин „Догматическо Всеоръжие“ (Πανοπλία δογματική) , който вероятно го е поканил да си води (тайно?) записки от срещата му с легендарния богомилски лидер Василий Врач, – довършва тази история с: „те наистина чакали на гроба му, за да възкръсне“ и „Петър наистина се явил на своите ученици след смъртта си, но... под образ на вълк той изскочил от камъните“. След като го цитира, сам Райчо Каролев (първият български изследовател на богомилството) през 1871-1873 г. изтъква, че „може да се догаждаме за народността на този ересеначалник и неговите ученици“.

Много по-известно е донесението до германския император Отон І на кремонския епископ Лиудпранд през 949 г. от Константинопол за четвъртия син на българския цар Симеон Велики – Вениамин като „за силен в магия, вълшебство и тайно очарование дотам, че от човек ставал вълк“. Разбира се, става дума за Боян Мага – най-младия по това време български княз, обучаван в прочутата Магнаурска школа. 

И двата случая са с мъже, преминали през вълчите мистерии на древните мáги по нашите земи, които са развивали способността на посвещавания да живее както сред видимото, така и с невидимото, да преминава през измеренията, с които физиците чак сега се заеха.  

Този преход винаги е бил най-стриктно пазената тайна

Но пробив все пак се е явил. И той още живее сред нас в много странен вид – като имитативен обред на вълча мистерия с кучетата, които и в древността са замествали в редица магични ритуали вълците като техни „братя”. Фактът, че обичаят е достигнал до наши дни, издава колко емблематично е стоял в цялостната система на посветителските тайнства. Неслучайно той е свързан с обредните пости, с които мистите са пристъпвали към своите тайнства, а е закономерно, че дори сега най-ревностно го следват в свещената планина Странджа – районът, останал изконно „вълчи”, където и старите си жречески танци нестинарите са изпълнявали под ударите по вълчата кожа на тъпана. 

Дори пет века след Христа астите в най-източната част на Тракия между Аполония (Созопол) и Бизантион (Цариград) следвали мистичния култ към гетския жрец и цар Залмоксис (свидетел е лексикографът Хезихий). Името, под което обичаят е наследил древното тайнство – 

Тричане, което значи лекуване 

– навежда към записания от Платон разказ на Хармидас. В него тракът разказва на мъдреца Сократ как същият Залмоксис е учил народа си да започва лечение като първо възстанови космическата хармония в душата на заболелия и тогава да изцерява болния орган с обичайните похвати...

Ритуалът се извършва на чист/Песи понеделник в първия ден на постите преди Пролетното равноденствие. Вероятно древните посветени са завихряли мистериите на 1, 2 и 3 февруари, щом в народната памет тези Вълчи празници са запомнени като Трифунци. Магичното обновление/оздравяване е предполагало посреднически способности както между небесното и земното, така и между основните елементи, които изграждат нашия свят. И от физика Никола Тесла знаем, че „цялата ни биологична система, мозъкът и самата Земя работят на едни и същи честоти”, но посветените ни предци са научили, че за съвършеното

Синхронизиране на човека с хармонията на космическите енергии 

може да помогне универсалният посредник – вълкът. Това е лесното обяснение защо хората, които в древността са чакали пред свещената пещера да разберат какво ще стане вътре с мáгите, са виждали да излиза вълк... 

Навярно вълчето тайнство е излязло от тайните камери на върховните мáги когато църковниците са погромили техните светилища в началото на нашата ера. Може би посветените са се върнали към изконните служби на древните жреци пред народа си за да го защитят от новата вяра, за чиято слава рушели изконните му светилища. Кучето е страж и спътник, та лесно приема посредническата роля на тотемния звяр. Когато обредът се утвърдил като изцелителски („тричене”), всеки стопанин държал да го пречистят по съпричастност в тайнството с неговия пазител. За „народни вярвания” ни се вменява, че така се прогонвали бесове, зли духове и всякакви „енергийни прилепчивости“, а животното се предпазвало от бяс. Хитроумно е – лесно се преповтаря от бабички...

„Технологията” на тайнството предполага вещ човек да провеси кучето хоризонтално (между Горе и Долу, Небето и Земята), сетне да го изведе от „питомното” към „дивото”, като го завихри, сякаш е пламък във въртеж, докато то излезе из двете разхлабени въжета и полети във въздуха към реката под него, защото в шемета на изплуването си ще приеме нова душа, та – щом излезе от водата – да отръска от себе си болестотворните „прилепчивости“ и пречистено да се завърне като преродено на четвъртия елемент – земята. 

Едва ли в свещените пещери (а особено пък в общо взето тесните посветителски камери) тайнството с посвещаваните е протичало в този вид. Така е бил „преведен” за масово ползване смисълът на обреда за проникновение като цел и преживяване на мисти́ка.

Невежите, които поради недостатъчните си познания са винаги по-агресивни, се заеха да изкоренят оцелялото от обичая, като политикански съжалиха кучетата. Да биха чели повече щяха да знаят от антропософа Рудолф Щайнер, че дори Св. Йоан Предтеча при кръщението на Христос в река Йордан е заложил на сходно „варварство” и именно когато натиснал главата на Иисус под водата, в „Удавения предишен човек“ се е вселил Светият Дух. От видния цариградски богослов Евтимий Зигавин пък можеха да научат, че дори през ХІІ век съвършените сред богомилите се смятали за... „богородици”, защото 

С българското учение са приемали светия дух 

и са го „раждали“ за обкръжилите ги хора – смисълът на лекуването, когато посветените са възстановявали космическото равновесие на човека в света чрез съизживяното…

Убеден съм, че посвещаваните са минавали през много по-сложни и рискови изпитания, за да постигнат върховата си цел. Не може да е случайно, че повечето от древните „вълчи бърлоги“, припознати от средновековните адепти като места за исихастки обители, обикновено са извисени над дълбоки пропасти. Натрапчив пример ни дават както пещерите-монашески обители по периферията на Мадарското плато над село Осмар, над село Хан Крум, така също Алботинският, Разбоишкият, Бесарбовският, Аладжа манастир и т.н… Но безценно със своята първичност за случая е разпознаваемото в скалното светилище Святото място над Перущица: тук отчетливо се виждат свещената река, която го отделя от „света“ като сакрализира пространството около него; впечатляващият долменът непосредствено отвъд нея, изграден като подход към „вълчата пещера“ за аскезата на ми́стите-неофити („учениците“), преди да поемат към скалното възвишение, където ще бъдат посветени във върховите „вълчи“ тайнства като преминат през долмена на върха и през него полетят, вързани въже, в пропастта, под която – ниско долу – е водата, а на брега до нея – каменният колос, комуто оставят прежната си „несъбудена“ същност… 

Очевидно в „поп-варианта” на древните магични ритуали е заложено на своеобразна психо-емоционална индукция. Всеки, който е имал куче, знае, че няма по-предан приятел от него. А кой би бил по-всеотдайно свързан с човека? Има ли по-благороден служител? 

Само профани биха сметнали, че цели села от изверги ще подложат на публично изтезание най-скъпите си другари. Трябва да носиш душа, предразположена към посвещение, за да осъзнаеш благодатното хармонизиране на енергиите в това изпитание на преопитомяването! Та какво „мъчение” е това, за Бога, щом ние – като деца – си връзвахме люлки от въжета и синджири по клоните на големите орехи и с тях сами се увивахме, за да се въртим до шемет! Нямахме никаква представа защо го правим; главите ни се замотаваха, често дори ни прилошаваше, но нещо в нас го искаше от нас и ние с радост поддавахме на този порив! Защо не се доверим на тези подсказки от неразчетената информация, която носи нашата ДНК, след като проученото не било повече от 5 на сто?!  Убеден съм, че

Човек би надраснал себе си, ако съумее да съизживее очищението! 

Сега полиция не пази селата ни от плъзналите нагли обирджии, които разоряват домовете на хората. Но тя е задължена да преследва изконния обичай на странджанци под натиска на прочутите ни със своето несъстрадание към народа си политици и други „еколози”. Сигурно и те ще успеят да унищожат последното вълче тайнство, оцеляло от обредите на траките в затвореното елитарно общество на гетите-даки (т. е. „вълци”) както предходниците им – комунистическите комисари, отнели в средата на ХХ век нестинарството от наследствените му жреци, които „ни излагат пред чужденците“, а после го превърнаха в балкантуристко огнеходство. Отново последователи на привнесени чужди модели нагло се разпореждат с изконни традиции, оцелели по нашите земи от древността и под такъв демоничен надзор дори хора с изконно просветлени души няма как да постигнат съзвучие с космически енергии, а щом престанат, след две поколения обредът ще може само да се имитира... 

Автор: Христо Буковски