Тайните на Духова могила (продължение)

В първата статия представих разкопките, провеждани край Духова могила, заедно с техните официални резултати, подмятанията и намеците за кражби и нашепваните фантастични слухове какво не само е ограбено от Духова могила, а и какво още се крие в нея. (http://museumperushtitsa.com/svetini/duhova-mogila). Сега ще се опитам да изложа някои хипотези по обещаните въпроси: кой и кога е погребан в Духова могила, дали могилата е кенотаф (празен гроб, в което е категоричен френският археолог Сьор), или (както твърдят местните хора) пази в недрата си много тайни, чии са телата на 50 саможертвали се придружители, имало ли е 16 колесничари в 16-те погребани колесници, както и чия е златната колесница (колесници), слуховете за която са привличали век и половина авантюристи и специалисти? 

Нека започна с последния въпрос, тъй като неговият отговор съвпада с долната хронологическа рамка, която сочат археолозите за възрастта на Духова могила – 4 в. пр. Хр. Вероятно мнозина вече се сещат накъде ще отиде търсенето: точно в тракийските земи, преди похода срещу Тива, Александър Велики обещава в дар златна колесница на местния оракул, известен колкото делфийската Пития. Не е трудно човек да предположи, че този оракул е същият, който бил предрекъл на Филип II великото бъдеще на сина му, и когото по-късно Октавиан Старши ще пита за съдбата на сина си Октавиан Август. С различни, не винаги научни мотиви, знаменитото тракийско светилище на Дионис, където са станали тези прорицания, се припознава като светилището в Татул или Перперек. Проблемът е, че иманярите никога не са търсели там „голямото имане“, а световните музеи не съхраняват колесници от въпросните места, пък били те и не точно златни. А при опитите за реконструкция на дадена културна реалност най-важното, дори по-важно от наличния археологически материал, е задаването на правилните въпроси. Конкретно въпросът кой монумент в земите на траките изрично и устойчиво се идентифицира със златна колесница насочва изключително към перущенския квартал Пастуша и Духова могила. Миражът на златото в жадните умове на хората може да е създал слуховете за много (7-8, според Сьор, над 10, според Венедиков и Китов, и 16 – според Шкорпил), а може и да отразява напълно или отчасти истината. Добър въпрос би бил най-малкото как братя Шкорпил биха твърдели уверено, че четвъртитите трапове, в които са били закопани колесниците с колесничарите им, са били ориентирани до една запад-изток, ако в тях не е имало колесници и колесничари, а са били празни?! Друг правилен въпрос е каква наистина е била връзката на Филиповото семейство с района на Пловдив и околностите му.

 

Филип и забележителностите на неговия град: Духова могила – гробът на Александър Велики?

 Опитите на мнозина наши учени, в т.ч. пловдивски, да докажат, че градът Филипопол е свързан не с Филип  II, а с живелия стотина години по-късно Филип V, вероятно съдържат някаква, чисто академична стойност. Те обаче противоречат както на всички известни извори от Тацит до Стефан Византийски, така и на европейската памет за Града на Филип и сина му Александър, запазена поне до 19 век. За разлика от Александър, който ще построи много Александрии (и ще кръсти на себе си много древни градове), името Град на Филип е дадено само на днешния Пловдив. Фактът, че става дума за преименуване, а не за основаване на древната Пулпудева, в случая е ирелевантен – по една или друга причина Филип иска да бъде запомнен с точно този град. Според Евлия Челеби, впрочем, не само градът, а и цялото днешно Пловдивско поле се е наричало Филбоз сахрас („Филипова равнина“). Дори нещо повече: пътешествениците – като Мартин Грюневег и Райнхолд Лубенау (16 в.) – често споменават, че Филипопол е столицата на Филип, а Александър Велики е роден в един от дворците на Филипопол и/или е погребан в една от могилите край града. Иначе казано, ако през 16 в. съществуваше „културен туризъм“, в дипляните на Пловдив Рожденото място и Гробът на Алексанър биха заели специално място. Друг е въпросът, че в българските издания на пътеписите педантично се обяснява, че тук авторите им бъркали Филипопол с Филипи. Какво общо са имали Филип и Александър с Филипи е един от правилните въпроси, които тези коментатори явно не си задават. Героичните усилия на А. Чилингиров да поправи тази линия на интерпретация поне що се отнася до християнската история, засега също остават без траен отвзук в официалната наука.

Филипопол и векове след времето на Филип изглежда е бил наистина впечатляващ град – нещо, което е непостижимо без сериозни средства не просто на градската управа, а насочвани от централизирана държавна хазна. Дали това е било оправдано за град, в който Филип, а сетне и други управници не са резидирали и какво ли все пак ги е привличало точно към този град? А че градът е бил буквално нарицателно за великолепие, няма съмнение. Ето как изглежда Филипопол като тема в разговора между Хермес и Херакъл:

„Наистина, Херакле, това е най-големият и най-красивият от всички градове. Отдалеч блести красотата му и една много голяма река тече съвсем близо до него.” А Херакъл отвръща: „ Това е Хеброс, а градът е дело на известния Филип.” (Лукиян от Самосата, 2 в.)

Суперлативите, изказани от двама обитатели на Олимп – единият бог, другият – обожествен герой, не се нуждаят от допълнителен коментар. Следващият въпрос, значи, е с какво Пловдивският район би могъл да заслужи подобно привилегировано отношение. Предвид културните традиции на Античността, първото, което бихме могли да помислим е, че в района е функционирало голямо светилище. Тук е мястото да се напомни, че най-големите светилища по принцип не са се намирали в големите градове. Такъв е случаят с Елевзина и Атина, с Тиволи и Рим, със Сердика и Скретиска… Още по-малко се предполага градско голямо светилище, в което се изказват пророчества и са посветени на буйни богове – като Дионис. Самият характер на екстаза, при който бог разкрива бъдещето чрез оракула, и на оргиастичния култ към Дионис предполагат неговото голямо светилище да се търси сравнително далеч от големия град, но достатъчно близо до него, за да го облъхва със свещената си аура. Според всички описания въпросното светилище е било на скалиста планина, а гадаенето е било по дима от изпаряващо се вино. Пловдив би могъл да се свърже с две такива светилища – Белинташ и Святото място. Белинташ, обаче, е прекалено отдалечен. Ето защо огромният мегалитен комплекс, включващ Манастирски скали, Орли камък и Святото място над Перущица, е идеалният кандидат за подобно светилище. 

Както доказа Ани Радунчева, Белинташ и Долнослав са части на едно и също светилище – небесна (скалите) и земна (равнината). Същата конфигурация виждаме и между планинското светилище около Свято място и равнинното около Духова могила. Доколкото изграждането на каквито и да било импозантни съоръжения в района на планинското светилище е невъзможно, храмовете, които са за обикновените богомолци, са в низината. Точно там е комплексът на Духова могила, чиято дължина, заедно с 16-те ями, надхвърля 230 м (т.е. тази на Хеопсовата пирамида). Сред скалите свещенодействат жреците. 

Предвид характера на Филип, а особено на съпругата му Олимпиада, майката на Александър – епирска принцеса, посветена в Дионисиевите (Вакхическите) мистерии, изборът на подобно място за резиденция на царствената двойка е повече от логично. Нека си припомним само, че двамата се запознават и влюбват по време на точно такива тракийски мистерии на остров Самотраки. Не е за пренебрегване и една от легендите, според които Александър е син тъкмо на бог Дионис – къде би било най-логично богът да обладае вакханката Олимпиада, освен по време на негово честване в негов храм. 

Кой от Филиповото семейство, обаче, би могъл да е погребан в Духова могила (самият Филип и съпругата му Меда, дъщерята на гетския цар Котела, са погребани във Вергина)? Макар до извършването на сериозни разкопки на този въпрос да не може да се отговори, със сигурност може да се каже едно: ако монументът е на Александър, както мислят цитираните пътешественици, той сигурно е кенотаф (празен гроб) – както е убеден френският археолог Сьор. Както е известно, само предоверяващите се на Светоний автори са склонни да приемат, че, поне временно, тялото на Александър Велики е било погребано в Алекснадрия. Религиозните идеи на Александър са сложни и доста хаотични, но едно е сигурно – той е искал да го смятат за бог. А колкото и силно да е бил повлиян от елинските и египетските традиции, за него божественият цар е онзи, чието тяло не остава в света, пък било то и балсамирано в разкошна гробница, както твърди Светоний. Точно тази тракийска, а впрочем и българска вяра, обяснява озадачаващата липса на царски тела от античната и средновековната епоха. 

Следователно, ако допуснем, че гиганското съоръжение, известно като Духова могила е кенотаф на Александър, най-възможният сценарий за издигането му е следният: верните хетайри (военни другари) на царя и майка му Олимпиада устройват символично погребение край града на Филип, в подножието на мегалитното светилище. 16-те показно наказани и в смъртта им колесничари са високопоставени воини, уличени в убийството на Алекснадър. Не е изключено воините да не са били убити на място, а да са част от онези многобройни заподозрени и избити от Олимпиада още през 323 г. пр. Хр., като междувременно починалите били ексхумирани и повторно убити (Животът на Александър, Плутарх). Според този сценарий 50-те демонстративно лишени от всичко – дрехи, инсигнии, бижута и т.н. жертви също биха могли да са част от кървавото отмъщение за смъртта на Алекснадър. 

Що се отнася до избора Александровият мемориал да бъде точно могила, той е съвсем ясен: според древните предания, легендарният герой Ахил е бил погребан край Троя точно в могила (тумулус). Александър, по-късно Юлиян Отстъпник и Мехмед Завоевателя ще се поклонят символично на този гроб (впрочем, също празен) в знак на решимостта си да поставят под един скиптър Европа и Азия. А Олимпиада, както е известно, е дъщеря на Неоптелем I, епирският цар, който се обявява за наследник на Ахиловия син Неоптолем. Нищо по-естествено от това Великият Ахил и великият му потомък Александър да бъдат възпоменавани с еднакви монументи.

Втора, по-малко вероятна версия, е близките на Олимпиада да са й устроили реално или символично погребение тук. Близостта на града на Филип я е легитимирало като македонска царица и след развода с Филип, а на светилището на Дионис – като негова жрица. Според повечето извори Олимпиада е била убита през 316 г. пр. Хр. с камъни от семействата на многобройните си жертви и е била издадена забрана да бъде погребана в Еге (дн. Вергина). Не е изключено останките й с описания замисъл да са пренесени тъкмо във Филипопол.

Колкото и примамлива да изглежда подобна версия за издигането на Духова могила, тя едва ли е вярна и по-точно – едва ли е напълно вярна. Първата причина е, че тук се следва не особено коректният подход на Сьор, само дето вниманието се концентрира не върху 4 в. сл. Хр., а върху 4 в. пр. Хр. Втората е, че тя нито обяснява напълно задоволително съществената разлика в погребенията на 16-те и 50-те човека край Духова Могила, нито името на съоръжението.

Разбира се, по принцип всяко число може да е случайно. Това, обаче, много рядко се случва със сакрални съоръжения. При свещените монументи най-често всичко носи дълбока символика – типичен пример са удивително точните мерки на Соломоновия храм, над чийто скрит, кодиран смисъл кабалистите разсъждават от векове. С други думи, в нашия случай подходът на Сьор – да търси поне ритуално съвпадение на броя на жертвите с погребалните традиции в някоя култура (за него – скитската), е по-правилен. Проблемът е, че въпросният скитски владетел, погребан в Пастуша според него, наистина трябва да е бил от ранга на Чингиз Хан, а смътните споменавания за скитски заселвания в района не позволяват такова заключение. Другият проблем са паралелните погребения на колесничарите, които, дори да са 5-6, най-много 7-8, както мисли френският учен, не могат просто да бъдат „изтрити“ от картината. 

Като оставим засега настрана възможната орфико-питагорейска символика на числата, нека преминем към следващата хипотеза. Търсейки друг владетел от ранг, достоен за подобно погребение (реално или символично), който да е имал сериозни основания да е силно свързан с интересуващото ни място, това е… Спартак.

 

Спартак – принцът гладиатор

Плутарх (1 в. сл. Хр.) представя легендарния тракиец Спартак така: „Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин...“

За живота на Спартак преди попадането му в гладиаторската школа в Капуа не е известно почти нищо. Роден бил към края на 2 в.пр.Хр., вероятно в района на тракийския град Медиос (днешния гр. Сандански). Не е изключено, обаче, Спартак да е произхождал от средите на тракийската аристокрация, ако не и от самата Одриска царска династия. За връзката на Спартак с върховете на тракийското общество свидетелстват несъмнената му професионална военна подготовка, способността му да ръководи големи маси от хора (вкл. такива, които нямат елементарно военно обучение и дисциплина, които са от различен етнически и социален произход, и т.н.), и не на последно място - “царското” име Спартак. Днес ние употребяваме латинския прочит на името му, но на тракийски език то е звучало „Спарток“, носено  от тракийски и боспорски владетели (Спартокидите, управлявали Боспорско царство, разположено на Кримския и Таманския полуостров) в периода 438 – 108 г.пр. Хр. 

Филмите и книгите са наложили една съвсем невярна представа за съдбата на Спартак. Най-голяма е редакцията относно края на живота му. В изкуството той умира трагично в края на бунта (71 г. пр. Хр.). Факт е, обаче, че нито един древен извор не споменава такава смърт. Това е толкова по-озадачаващо, предвид че авторите подробно предават смъртта на другия водач на въстанието – келтския вожд Крикс, както и злочестата участ, застигнала враговете на тракийския герой – римските консули Крас и Помпей. Изводите, които могат да се направят, са само два: или че по тракийски обичай тялото на принца Спартак след смъртта му е било унищожено (хероса, царят-бог, трябва да изчезне от света на смъртните), или че Спартак се е върнал успешно в родината си и е поел властта над народа си. Ако приемем второто предположение, след години неговото погребение никак не е било изключено да е тъкмо Духова могила. Сценарият на погребенията е донякъде сходен с описания по-горе: показно наказание за отстъпниците и римляните. 

Тази реконструкция се подкрепя от масовия тип колесници, открити тук, и които са характерни за периода 2-1 в. пр. Хр. Подкрепя се, разбира се, от мащабите на съоръжението, с дължина – нека припомним, която надхвърля тази на Хеопсовата пирамида. Спартак оставя неизличими следи в Рим, а сетне и в цялата европейска култура. Каква ли би трябвало да е паметта и почитта сред собствения му народ – въпрос, който, за съжаление, изглежда не вълнува особено българските учени. Дотолкова не ги вълнува, че дори в учебниците по история се представя филмовата и литературната, а не историческата версия за живота му.

Ако допуснем, че Духова могила е мемориал на отмъщението за Александър или на паметта за Спартак, броят на колесниците – 16, би могъл да се тълкува в орфико-питагорейски смисъл или като отдаване на хтоничните (подземните) сили, или като знак за пълно съвършенство (4х4). Броят на жертвите от краймогилното пространство е пределно ясен – 50 е сивмол на пълнотата и завършеността (което е отразено, например, в римския или юдейския юбилей). Тези 50 погребения, обаче, биха могли да са на видни траки, почетени с гроб, близо до велики си цар.

Символиката на погребенията, обаче, би изглеждала по съвсем различен начин, ако Духова могила е паметник от 4 век. Тогава всичко би трябвало да се разглежда в християнска светлина и, която, впрочем, е и единствената, позволяваща да се разбере името на могилата – Духова.

Автор: доц. д-р Веселина Вачкова