130 години от рождението на Константин Гълъбов

от: 2022-04-16 12:00    до: 2022-05-16 12:00

По случай 130 години от рождението на Константин Гълъбов Исторически музей Перущица ще представи изложба с постери за живота и делото на достойния перущенец от 16.04.2022 г. в Конферентната зала на Даново училище - Перущица.

„Роден съм в героична Перущица, но в живота ми няма нищо героично.

Бил съм само като всички перущенци упорит в работата си.

Трудолюбието е единствената ми гордост.“ 

              Константин Гълъбов е роден на 17 април 1892 г. в Перущица в семейството на Спас и Спаса Гълъбови.  Майка му е скромна, но властна жена, истинска стопанка на дома. Баща му е  учител, един от оцелелите през бунтовната пролет на 1876 г., чийто разказ за Априлското въстание в Перущица, написан през 1883 г., е високо ценèн заради изключителната си историческа обективност.

            Детството на Константин преминава сред дивната природа на Родопите и сред превърналите се в героична легенда все още стоящи развалини и опожарени домове от Априлското въстание. Тази среда от ранна възраст възпламенява поетическото му въображение, вдъхновява го за цял един живот.

            Много преди да се прояви писателската му стихия, лирическият пламък обгаря сърцето му – едва деветгодишен прави първите си литературни опити. Родителите му са озадачени, но нито му пречат, нито го поощряват.  В прогимназията, въпреки че пропуска един клас поради заболяване от малария, не престава да изпраща статии, есета и критически отзиви до вестниците „Санстефанска България“, „Балкански новини“, „Гражданин“, а също така и до списанията „Учител“, „Духовна пробуда“ и „Просвета“. Никой обаче не подозира, че зад неговия псевдоним „Лелин“ или просто зад „г-н Гълъбов“ стои тринадесетгодишен ученик. Едва когато един от редакторите решава да го посети лично разбира, че господинът е още дете, и все пак декларира: „Нека праща статии, ще ги печатим“.

            Скоро след това в живота на младия Константин настъпват промени – семейството е принудено заради различните назначения на баща му за всяка нова учебна година да се пресели първо в Станимака, после в Пазарджик и накрая в Пловдив. В града на Филип Константин постъпва в Пловдивската мъжка гимназия, където кипи истински творчески и духовен живот, води се полемика по всички въпроси, свързани с модерното в живота, литературата и дори в политиката. Сред този конгломерат от идеи и влияния Константин търси своя път и намира ориентири в драматичната среща на две култури – българската и европейската.

            През 1910 г. Гълъбов се записва като студент по славянска филология в Софийския университет, но още след първия семестър по настояване на баща си заминава за Монпелие във Франция да следва медицина. Скоро разбира, че това не е неговото поприще и след ожесточен семеен спор сам решава да направи следващата стъпка – заминава за Германия, където се записва в Гьотингенския университет, избирайки специалностите „Германска филология и философия“ и „История на изкуството с археология“. Там има щастието да слуша лекции на едни от най-добрите преподаватели. Изнася реферат за съвременната българска поезия, в който стига до проникновението, че: „не трябва да се кичим с чужди цветя, а с български – не трябва да даваме израз на един чужд национален дух, а на своя собствен“.

            През есента на 1912 г. Гълъбов доброволно прекъсва следването си и се завръща в България, за да вземе участие в избухналата Балканска война. На 5 януари 1913 г. поради здравословни причини е отложен от военната служба и отново заминава за Германия, за да продължи следването си. Войната обаче оставя трайна следа в неговото творчество, защото години по-късно самият той възкликва „трагедията на Чаталджа, Черна и Каймакчалан е по-голяма от трагедията на Батак, Перущица и Брацигово. Нашето поколение преживя нещо много по-страшно“.

            На 30 април 1914 г. Гълъбов се записва като студент в университета „Кристиян Алберт“ в Кил, където успешно защитава докторат за отношението на Фридрих Шлегел и останалите немски романтици към Гьоте. Дисертацията е завършена през 1915 г. и е издадена като книга през 1917 г. През 1915 г. Константин за втори път напуска университета, за да изпълни отново своя дълг към родината – този път по повод участието на България в Първата световна война. Още с пристигането си е изпратен на фронта. Съдбата го спасява – вместо да бъде хвърлен направо в разгара на сраженията, той бива задържан по-навътре от фронтовата линия, в село Левуново (област Благоевград).

            След войната развива трескава дейност, за да навакса изгубеното, безсмислено и антикултурно време през най-продуктивните за един млад човек години. На 11 ноември 1918 г., вече дипломиран,  Константин Гълъбов е назначен за учител по немски език, първоначално в Първа и по-късно във Втора софийска мъжка гимназия, където преподава до 1921 г. Започва нов ползотворен период, в който Гълъбов пише стихотворения, литературни статии и води полемики от страниците на водещи български вестници и издания. Поканен е за сътрудник в списанията „Сила“, „Развитие“, а от 1921 г. и в елитния „Златорог“, където се утвърждава като човек със силна творческа амбиция, като  неоспорим ценител и съдник, едновременно пазител на традицията и регулатор на модерното. Именно на страниците на „Златорог“ излизат най-талантливо написаните му текстове, в които се разкрива като истински ерудит, отлично ориентиран в проблемите на съвременната литература.

            На 1 октомври 1921 г. Константин Гълъбов е избран за редовен лектор по немски език в Софийския университет. В края на годината сключва брак с Райна Боянова, която на 1 ноември 1924 г. го дарява със двама сина -  Явор и Стефан. Бракът се оказва не особено щастлив, защото съпругата му остава чужда на неговия дух и интелектуални стремежи и му предлага само „еснафския модел – да остане домакиня“. За съжителството си с Райна Гълъбов с тъга споделя: „тя сама се изключи от живота ми“. Първият му брак е разтрогнат на 27 октомври 1947 г., а година по-късно на 17 ноември сключва второ венчило с бившата си студентка Жана Георгиева Николова.

            На 5 март 1923 г. Константин е избран за доцент, а по-късно същата година и за ръководител на Катедрата по немска филология в Софийския университет, която успешно ръководи до 15 септември 1958 г. В научната си работа Гълъбов има неоспорими успехи в областта на българската германистика. Той твори с широк замах, а водената от него катедра превръща в многодисциплинна – наред с литературата (стара, средна, нова и най-нова) и философията, се изучават усилено и готски, старовисоконемски и средновисоконемски език с граматика и тълкувания на текстовете; новонемска граматика, синтаксис и фонетика. Студентите му по онова време се броят на пръсти. Повечето са жени, но всичките с ярко подчертан духовен облик, любов към науката и академическата дисциплина. От 1931 г. Константин Гълъбов е редовен професор и титуляр на създадената от него катедра. През 1940 г. излиза книгата му „Въстанието на героична Перущица“, в която са събрани ценни сведения за подвига на априлци, написали с кръв най-светлите страници в историята за извоюване на българската свобода. Признание за неговата дейност на учен и писател е награждаването му от Н.В. Цар Борис III на 21 май 1939 г. с високото отличие „Командирски кръст“. За научните трудове и постижения университетът „Кристиян Алберт“ в Кил го удостоява със „Златен докторат“ по случай 50-годишнината от неговото докториране във Философския факултет.

            Периодът след 9 септември 1944 г. донася нови несгоди на Константин Гълъбов. Обвинен като „фашистки професор“, той по чудо оцелява от партизански куршум в родната си Перущица. На 15 ноември 1944 г. Гълъбов пише писмо до министъра на Народното просвещение Станчо Чолаков, в което се опитва да снеме от себе си страшното обвинение с думите: „винаги съм бил привърженик на идеята за славянско братство и поклонник на великия руски народ, комуто дължим свободата“. Писмото слага началото на водената цяло десетилетие обемна кореспонденция с новата власт. С доблест Гълъбов защитава и себе си, и  катедрата „Немска филология“, считана за гнездо на чужда пропаганда от комунистическото правителство. Нова атака идва от Христо Гандев, декан на Софийския университет, който изготвя една унищожителна характеристика по повод колегата Гълъбов, в която четем: „Той е непоправим реакционер в преподаването и научно-изследователската работа, открито демонстрира нежеланието си да се преустрои, бори се открито срещу прогресивната наука, има антипедагогично държание към студентите, върши при различни случаи по-дребни или по-значителни политически демонстрации срещу правителството, крепи реакционното студентство в специалността. Груб и неуравновесен човек… Да се освободи!“. Така Гълъбов се оказва в изолация и губи позиции в катедрата – отнето му е правото да чете лекции, да провежда семинарни занятия и да поставя оценки по предметите, които преподава. Въпреки ограниченията, въпросът стига до кабинета на министър председателя Вълко Червенков, където се оказва, че подетата атака от декана на факултета срещу него не среща пълна подкрепа. На 03 май 1955 г. самият Гълъбов изпраща писмо до Червенков с молба да не бъде уволняван. Отговор няма, но невидимата машина на властта е задействана от това „най-високо място“, защото Константин Гълъбов продължава своята преподавателска дейност още 3 години, когато с нова заповед на министъра на просветата и културата е „освободен от длъжност поради пределна възраст, считано от 15 септември 1958 г.“ Но коравият перущенец не се предава и след тази новина. Следва молба до Тодор Живков с едно единствено желание – да бъде оставен да работи в катедрата по немска филология, която сам е създал. След цели шест години изстрадано чакане и немотия на 15 ноември 1964 г. Президиумът на Народното събрание разрешава Гълъбов да започне отново работа като хоноруван професор.

            През 1974 г., след като издава „Българо-немски фразеологичен речник“ (1958), заедно с Жана Гълъбова, както и капиталните учебни помагала: „Немска граматика“ (1949), „Увод в изучаването на готски, старовисоконемски, средно-високонемски и ранновисоконемски“ (1953) и „Историческа граматика на немския език“ (1955), идва официалното му признаване от новата власт, която го удостоява с орден „Кирил и Методий“ I ст. и „Червено знаме на труда“ за цялостен принос в областта на германистиката.

            Константин Гълъбов претърпява нелеп инцидент, когато в един есенен ден е блъснат от кола на улица през 1980 г. в София, на път за гарата и родната Перущица. Закаран е по спешност в Пирогов, където скопява очи на връх Рождество Христово.

Автор: Марио Джасим