Втора награда в конкурса за онлайн-есе "Перущица през векоете" - Ивелина А. Терзийска

 

Перущица през вековете

Ивелина А. Терзийска

Посвещавам това есе на моите братовчеди Мартин и Емили, които растат и живеят в САЩ, на Дари и Заки, които растат и живеят във Великобритания, както и на всички българчета по света, които са далеч от свещените български земи, за да помнят, за да знаят и да предадат историята на родния ни град. 

Преди много години, още преди да бъде открита Америка от Христофор Колумб, по родните ни земи са живели хора с богата култура.Още в древността Перущица и районът около нея заемат особено място в историческата памет на България. Тази местност е богат извор на археологически находки, които свидетелстват за хода на нашата история.

На територията на Перущица са открити богати археологически свидетелства за праисторически селища, които са съществували през новокаменната, меднокаменната, бронзовата и желязната епохи, т.е. в периода 7000 - 1 000 г. пр. Хр. Културното развитие в района продължава без прекъсване през Античността и Средновековието, като свой отпечатък върху него оставят траките, македоните, келтите, елините, римляните, българите, византийците, латините, турците. Четейки и събирайки исторически факти за моя град, пред очите ми се разкриха картини от неговото създаване и играждане като културно и духовно средище, през неговото многократно опустошаване и опити на нашественици да бъде заличено и опустошено, до днешни дни, когато аз стъпвам върху тази земя, земя свещена на моите деди, на хора, чиято съдба е и моя.

Ако имах машина на времето и можех да ви върна в миналото, щях да започна виртуалната ни разходка от древния Драговец, който по всяка вероятност е бил разположен на 2-3 км. от днешните му граници – от днешния перущински квартал Пастуша до Устина, Кричим и Куртово Конаре.По развалините, които са останали до днес се установява, че градът се е състоял от пет части. Първата част е разположена на територията на днешния Кричим. Втората най-голяма част е била разположена на тези места, които обхващат Куртово, Селище и Стара Пастуша.В Стара Пастуша освен това има развалини от църква, за която старите хора казват, че се е наричала .„Св. Троица”. Третата част се е разполагала в околностите на днешна „Пастуша” (село от 20 къщи българи) и включва църквите „Св. Дух”, „Св. Георги” и манастира „Св. Богородица”. От него до днес е оцеляла само една четвърта част от църквите му, която сега се нарича Червената църква, и изглежда е построена от Източните Римляни (Византийци). Всяка година на третия ден на Възкресение от околните села се  е правил събор, който може да се сравни с Олимпийските игри.  Църквата е изградена от червени римски тухли, разположени върху масивна каменна основа, на което дължи популярното си наименование. Изследователи предполагат, че първоначалната сграда е представлявала мартирий (мавзолей) , в който са били поместени саркофазите на седем (неустановени до момента) мъченици, загинали за утвърждаването на християнската вяра. Сюжетите и изображенията на този храм вълнуват много изследователи, които описват Архангел Михаил, облечен в императорски костюм, свети Георги яхнал бял кон и държащ копие и богато украсен щит, 18 бюстови медальона изобразяващи крилати млади жени, разположени върху северната арка, за които се смята, че не са ангели, а гении, персонифицирани човешки добродетели и природни стихии.

Около църквата „Св. Дух” перущенци са разкопали и извадили различни метални изделия. Едни от тях са били изгнили и не се разпознават ясно, освен осем обръча на колела от каруца и няколко човешки образи, излети от жълта мед. Четвъртата част е била отдалечена на юг от третата, от която три четвърти сега са лозя, ниви на перущенци, а една четвърт от нея обхваща Перущица – село от 250 къщи. Тук се виждат много къщи и развалини. Из тях се намират големи пръстени съдове (кюпове), в които могат да се съберат трима души. Виждат се също и църковни развалини, от тях са: ”Св. Троица”, „Св. Павел”, „Св. Димитър” и „Св. Неделя”, които са извън Перущица и са на север; „Св. Георги” и „Св. Никола” на юг, а „Св. Спас” вътре в селото. А петата част е била разположена около Устинско блато и на мястото на днешна Устина. Градът сякаш оживява пред мен с красивите му храмове, с усмихнати хора и препускащи колесници, хора като всички нас – овчари, земеделци, боляри, ковачи, майстори на древни занаяти. Но картината избледнява преди покоряването на България от турците,когато красивият град бива разрушен от ордите на турския пълководец Лала Шахин през 1364 г. Опитите на турските нашественици да помохамеданчат българското население не успели. По-късно селището било ограбено и опожарено отново през 1794 г. от кърджалиите на Мехмед Синап. 

Отглас от тази „златна епоха“ на Перущица остават прекрасните архитрави, които днес се намират във Историческия музей. Мащабът и видът на селището, разбира се, обясняват част от съдържанието на самото название Драговец – град на блага и драгоценности.

За археолози, иманяри и други авантюристи Перущица отдавна е синоним на едно безценно, до днес неоткрито приказно съкровище. По думите на братя Шкорпил , още през 1850 г. Никола Мараджи идва в Перущица от Цариград със султански ферман да търси „голямо имане“. Отправя се директно към Духова могила. Онова, което търси Мараджи, са „заровени талиги“, които в местното предание битуват като „златни колесници“.  Твърди се, че султанският „археолог“ бил разочарован от разкопките, които направил. След като не открил нищо, си заминал и повече не се върнал. Твърди се също, че уж след случайна находка на колесница в района, при Духова могила десетина години по-късно правят разкопки австрийският вицеконсул Берти и руският консул в Пловдив Найден Геров. Артефакти от Духова могила се пазят в музеите в Париж, Санкт Петербург, Атина и София. Само можем да гадаем колко и какви от тях се спотайват в частни колекции. Днес, уви, Духова могила е буренясало, около десетметрово хълмче, скрито за окото на непосветените до перущинската винарска изба „Пълдин“.

Продължаваме нашето пътуване в древността и стигаме да една крепост, която се е простирала „Като диамант в скален пръстен“ - крепосттта Перистица, основана от траките на  по-малко от 3 км южно по права линия от центъра на града върху висок скалист хълм с отвесни склонове на изток, запад и юг. Основната част от укреплението е разположена на заравненото било на хълма. Останалата част от крепостта е сгушена  между непристъпните скали, където са разположени отделни крепостни стени преграждащи малкото места, през които може да се достигне до върха. Крепостта е основана от траките, като всички скали носят белези от култова дейност. Има много изсичания и скални шарпани. Крепостната стена е градена от местен, обработен камък, подреден по лица и споен със здрав бял хоросан, като крепостната стена има дебелина около 2 м. Стените са запазени на отделни места на височина до метър, като в тях се забелязват леглата на дървени греди – с антрачна система. В северозападния ъгъл  и на западната стена се забелязват останки от две кули. По всяка вероятност на северната стена има още поне една кула, но терена е гъсто обрасъл с  люляк и не може да се установи със сигурност. Теренът е обсипан с фрагменти от битова керамика. Крепостта е мъчнодостъпна и трудно превземаема. На източния ѝ край се издига висока, остра скала,  получена от изветряне, заради която хълма често е наричан и „Острия камък“. Крепостта Перистица е била важна част от Севернородопския отбранителен  пръстен, част от който са били и Кричимските крепости и крепостта „Устина“.Тя е изиграла основната си роля през периодите, когато сблъсъците между  Източната Римска империя и България са били най- ожесточени.

В непосредствена близост до  останките на крепостта Перистица се намира перущенският манастир “Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”, наричан още „Св. Теодоровци” или „Св. Тодор”, той се намира на 6-7 километра южно от Перущица, в посока по-навътре и по-нависоко в склоновете на Родопите. Мястото е живописно, обградено е в полукръг със стръмни скали, наблизо има поток и аязмо. Местната историческа памет обвързва създаването и на манастира, и на крепостта, със знаменитата Червена църква (IV - VII в.). От устното предание, достигнало до нас чрез възрожденската историография, се знае, че като скит на този манастир, или като лятна постройка за монасите, е бил създаден  манастирът „Св. Тодор” по-горе в склоновете на Родопите. Гръцкият изследовател на местната история Миртилос Апостолидис, роден в Пловдив, счита,  че основаването на манастира „Св. Тодор“ следва да се отнесе между VIII и XII век. Горната граница идва от едно сведение в „Алексиада” на  Анна Комнина за голямо строителство на манастири в полите на Родопите, извършено от император Алексий Комнин (1081-1118 г.) „Св. Тодор” е бил разрушен в хода на османското нашествие и известно време е бил в запустение. Известное, че през XVI-XVII в. светата обител е възстановена и отново е център на духовен живот.През втората половина на XVII в. и особено през следващия XVIII в. перущенският „Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” се оформя като едно от почитаните духовни средища в епархията, вписвайки се в числото на т.нар. Осем пловдивски манастира с по-особено значение за вярващите в епархията са: Бачковски „Св.Богородица”, Кукленски „Св. Св. Безсребреници”, Воденски „Св.Св. Кирик и Юлита”, Мулдавски „Св. Петка”, Белащички„Св.Георги”, Перущенски “Св. Св. Теодоровци”, и два кричимски – „Св. Богородица” и „Св. Св. Безсребреници”.Областта, в която е разположен манастирът „Св. Тодор” – северните склонове на Родопите, и особено вътрешността на планината, става зона  на усилена ислямизация. Враждебността на фанатизирани мюсюлмани срещу християнската светиня довежда до няколко нападения и опожарявания на  обителта. Първото е през 1657 г., но скоро след това братството се съвзема от разорението. Между1778 и 1795 г. манастирът е опустошен и от кърджалиите на Мехмед Синап. Перущица, също съсипана от кърджалийските орди, се съвзема с мъка от разрушенията чак до началото на следващия XIX в., за възстановяването на „Св. Теодоровци“ дълго време няма сили и средства. В съчинението на свещеник иконом Константин от 1819 г. „Описание на Филипополската епархия”, издадено на гръцки език във Виена, Перущенският манастир е споменат като съществувала някога обител, но от няколко десетилетия разсипана и превърната в пепелище от разбойниците.Новото въздигане на манастира започва през 1821-1822 г.Новата манастирска църква била готова в началото на 1876 г.  Но щом на 27 април 1876 г. перущенци въстават, поелата орда башибозук от мюсюлманските села в Родопите ограбва, разсипва и опожарява християнската светиня на 28 април/10 май. Черните пушеци от пожара се виждат отдалеч –„страшна и едновременно величествена гледка, сякаш вулкан бил избухнал в планината.”  стават мрачно предзнаменование за предстоящата съдба на Перушица. Манастирът „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” не се възстановява повече. Последният монах от обителта, отец Леонтий, остава да служи като енорийски свещеник след Освобождението в единствената оцеляла църква в Перущица „Св. Атанасий”, която съществува и до днес.

Пътувам във времето и се пренасям  в онези години от 1847 до 1850 г. Виждам  перущенци, които строят изцяло със собствени средства и дарения църквата „Св. Архангел Михаил“ – масивна, трикорабна църква с каменна настилка и красиви икони изписани от зографа Станислав Доспевски, прекрачват прага на църквата на осми ноември 1849, когато я освещават. Всички смирено държат в ръцете си запалена свещичка и тайно се молят за освобождението на България. 

1850 г. е – перущенци издигат представителна сграда за училище на своите деца „Св. Св. Кирил и Методий“ или т.нар. по-късно Даново на първия учител Хр. Г. Данов. Училището е завършено от Пазарджишки майстори, доброволния труд на перущенци и материали останали от изградената преди това църква. Христо Груев Данов, когото считат за патриарх на българското книгоиздаване и книгоразпространение, преподавал в Перущица в продължение на три години –от 1850 до 1853-а. Той  въвел светското смесено обучение на базата на взаимообучителната „ланкастерска метода“. Всички занятия    се извършвали на български език. Изучаваните предмети съвпадали с повечето от тези на западноевропейските училища, но не липсвала и насъщната  религиозна подготовка. Били допускани до образованието и момичета, нещо необичайно за средата на 19-ти век в поробена България. След 1853 г. в Дановото училище са преподавали още: Драган Манчов – Дядото (впоследствие също книгоиздател на художествена литература), Петър Бонев (ученик на Христо Г. Данов и после предводител на въстанието в Перущица), Димитър Лачков (първият етнограф и публицист на Перущица), отец Стоимен Атанасов, учителката Бота Ботева и много други.От 1862 г. сградата на Дановото училище функционирала и  като читалище “Петър Бонев“. 

Краят на април 1876 г. – не искам да поглеждам  в миналото на Перущица през тази година и в тези мигове- чуват се гърмежи, писъщи, ридание, молитви към Бога. 600 души са в църквата „ Св. Архангел Михаил“, църквата , която съградиха с радост, с трепет, сега ги е прегърнала в своята каменна прегръдка, за да ги предпази от безумството на тъмрашлии, устинчени и войската на Рашид Паша. Перущица въстана срещу пет вековното робство!!! Снарядите, разбиват покрива на храма, а храмът е като пещ – задушен, тесен и с въздух горещ.... Последен подвиг на 23 –ма предани на Христос  мъже, жени и деца, които осбождават духа от телата си, за да не бъдат осквернени от друговерците. Най-тежките дни на Перущица и най-славните....Винаги плача, когато се връщам в този момент....

Част от покрива на Дановото училище също се срутва заради детонациите от артилерийския обстрел на съседния храм. 

Дописките в западната преса продължават да показват потресаващи картини на зверства: “Около Перущица земята е покрита с лешове и въздухът е отровен с вонящи изпарения” - пише “Куриер Д’ Орион” (Световната 1978: 97). “Църквите им са били бомбардирани и около 1000 души, повечето жени и деца, са били избити. Селото им било ограбено и изгорено съвършено. Много жени са били обезчестени” (Световната 1978: 109). От двете хиляди жители на Перущица останали живи 150 старци и деца, които бродят из развалините, където са изчезнали всичките им близки. Всички мъже били избити, а от жените, които се спасили, били отведени в робство”

Английската журналистка Лейди Странгфорд (убеден българофил) посещава страната ни през август 1876 г. като член на европейската комисия от дипломати и представители на турското правителство.Такава картина заварила лейди Странгфорд при пристигането си в Перущица. Незабавно трябвало да се съберат оцелелите, да се нахранят и облекат и им се окаже медицинска помощ. Появили се заразни болести, най-вече тиф, не трябвало да се чака нито ден. Със събраните 30 000 лири от дарители в Англия, тя възстановява Дановото училище и го превръща в болница. От ноември 1876-а до април 1977 г. там се лекуват от тиф и дизентерия оцелелите след въстанието около 150 души...

Вървя по улицата и се прибирам към дома. Улицата ни се казва „Юджийн Скайлер“, кръстена на известния американски учен, изследовател, журналист и дипломат, който отразява априлското въстание. Благодарение на неговото дело и прочут доклад истината за извършените от турците жестокости излиза наяве, въпреки че европейската дипломация се опитва с всякакви средства да прикрие страданията на българите.

От улицата ни стига на площада и спирам пред Историческият музей – призван да събере и подреди не само историята на града, а да осмисли и популяризира преданията,документите от хилядолетното минало на района, да извади от забрава старите селища, тракийски могили и знаменателни храмове.

Чувам детски смях, децата играят на площада „27-ми априлий“ и съм сигурна, че няма нищо по-хубаво от свободата! Гордея се, че съм потомка на този малък , но значим град!