Доц. д-р Веселина Вачкова беше поканена да представи уникалното двойно светилище в Тетевенския балкан

Пътища и образи на светостта

Проникновеният подход да бъдат осмислени като наследствена и творчески развивана през хилядолетията традиция на градежите, надграждането и богослужебните практики в светилищата по нашите земи, който доц. д-р Веселина Вачкова възприе в изследването и огласяването на праисторическите, тракийските и християнските светилища в района на Перущица, получи ново знаменателно признание. Като директор на Историческия музей в Перущица тя беше поканена да представи на Стара планина уникалното двойно свещено място – могила и оброк – в махала Брязовица на село Рибарица. Развълнувани, трогнати и удивени от ерудицията и озаренията на боговдъхновената им почетна гостенка, кметицата на село Рибарица, видните представители на местната общественост и стеклите се на събитието поклонници от района бяха неизказано щастливи, че лично от доц. д-р Вачкова чуха Словото и́: 

„Българските земи са осеяни с могили и оброци. Те пазят древни тайни и носят през вековете  копнеж за докосване с отвъдното. Обикновено и могилите, и оброците, са „заварени“, т.е. всеки местен жител твърди, че ги е заварил, заварил ги е и той, и предците му. Тези монументи сякаш са се сраснали  с пейзажа, вписват се в него и деликатно моделират профила му, като концентрират цялата картина в себе си.  Могилата, с плавната си извивка, намеква за единение на земното и небесното. Символиката на могилата е обратно връщане на човека в лоното на Майката-Земя за повторното му раждане. Трябва да се подчертае, че повечето могили не са гробници, а храмове-хероони, един вид камери за медитация и посвещение. В този смисъл могилата е знак и инструмент за очакваната регенерация на духа и тялото. 

Оброкът на свой ред, с поривистата си вертикална  устременост,  призовава към неспирен копнеж по Небесното отечество. Неслучайно много от оброците имат човешка форма. Tочно такъв е т.нар. „Етрополски тип“ кръст или, по-точно – „Брязовски тип“ (предвид, че в Рибаришката махала този кръст още съществува)– и оброкът в Рибарица. Не е случайно също, че у нас почитта към черквите и оброците никога нито се е конкурирала, нито се е припокривала. Оброкът, както говори самото му име, съдържа една много лична вяра, съдбовно обещание на вярващия пред свещената личност, на която е посветен оброкът. Това е и причината оброците да се почитат от малки общности, споделящи общо минало, съкровени спомени и тайни. Това е причината и в Брязовица до днес да почитат своя светец на втори август…

Символиката на могилата и оброка създават един съвсем нов образ, ако двата монумента бъдат обединени. Такъв е случаят в Рибарица.  Без съмнение въпросното обединение говори и за изключително силна културна приемственост, при която промените в религията, политиката и икономиката не засягат дълбинното духовно наследство. Така могилата тук е от 5-4 в. пр. Хр., издигната от местните серди (сардони) – народ, който оригинално преплита черти на тракийската и келтската култура. Кръстът-оброк е поставен над могилата 17-18 века по-късно. Очевидно светостта на мястото не е била забравена през всички тези столетия.

За неспециалисти поставянето на кръст над могила може да има ред прагматични мотиви: например кръстът, издигнат на един вид пиедестал, става особено видим и доминира околността.  Иначе казано, комбинацията би могла да се схване и като декларативно заявяване на превъзходството на християнството над старите вери. Истината, обаче, е друга. Самите оброци в България са кодирали прастари идеи, включвайки и християнството. Точно този тип кръст-оброк е с дълбок корен, който символично сочи центъра на могилата. Онова, което обикновено се наричат „рамене“ на кръста, всъщност се казват „криле“. Излиза, че оброкът изобразява синтезирано същността на човешкото битие – неразривно свързано със земята и материята и неотклонно искащо да се откъсне и полети над тях. В този ред на мисли едва ли ще е излишно да се напомни, че планината наоколо се нарича Тетевенски балкан – име, кодирало стаената мощ, напрежението и устремеността на тетивата.

Специален е и светецът, комуто е посветен оброкът: Св. Илия, единственият сред смъртните, заедно със св. Енох, който се е родил, но не е умирал, а приживе е взет от Бог на небето. Без съмнение в образа на св. Илия и особено в българската му иконография, оживяват множество черти на древния Елис, Слънцебогът на траките. Оживява, най-вече, онази интимна връзка между човека и Бога, в която Господ Се разкрива пред творението Си „не в бурята и гърма, а в дихание, в лъх на тих вятър“ (3 Цар. 19:20). Възнасящ се в небесата на огнена колесница, св. Илия е онзи ярък символ на назначението на човека, за когото в Библията е заявено от Самия Господ: „Аз казах: богове сте вие.” (Псалм 82:6)“.

Отец Павел,  който освети оброка на свети Илия, прегърна трогнат доц. д-р Веселина Вачкова с думите:

- Благодаря за хубавото слово, Веселина....

По орфическа традиция не беше пренесена кръвна жертва за курбан, а на трапеза, с която беше почетен знаменателният ден, по християнски беше осветена риба.  

На свой ред празникът предостави незабравима възможност на доц. д-р Веселина Вачкова да създаде плодотворен контакт с Историческия музей в Тетевен за обмен на информация, творческо взаимодействие в изследванията и размяна на изложби.